Любовта понякога е толкова разтърсваща, че впоследствие не оценяваме достатъчно достойнствата на тези, които наистина заслужават.

Хубава беше Стана. Толкова хубава, че който я видеше оставяше сърцето си в скута ъ и вече никога не беше същият. А тя сякаш всичко приемаше като шега. Поривите на младостта я караха да бъде весела, жизнерадостна и да не се замисля за мъжките чувства. „Малка съм още. Нека порасна и ще реша, кой ще ме вземе.“ Така отбягваше молбите на младежите и на лицето ъ грейваше очарователна усмивка, която още повече заслепяваше очите на влюбените. После ще се прибере зад тежките бащини двори, а посърналите младежи с нежелание ще потеглят към домовете си.

Любовта не подмина и Митю. Още щом видя Стана и любовта пламна в сърцето му. Очите ъ сякаш като светкавици пронизаха сърцето му и Митю вече не бе същият. Другоселец беше, но това ни най-малко не охлади любовта му. Не се спираше ни денем,ни нощем, ни зиме, ни в големите есенни калища. Три часа бе от бащиният му дом до този на Стана. Ако се случеше така, че този ден не видеше любовта си, тръгваше нощем. Гладен, уморен, без да се обади на никой потегляше в мрака. Независимо, че пътят преминаваше покрай селските гробища, независимо че понякога се случваше безлунна нощ и трябваше да върви почти пипнешком. Когато пристигнеше под прозореца ъ, рядко се случваше той да свети. Ще постои под него с надежда, че ще я зърне поне за миг и после бавно ще потегли по обратния път.

Силната любов на Митю не остана незабелязана. Може би и Стана бе впечатлена от силния му характер, от стройното му тяло и безумната му любов към нея. С времето предпочиташе да бъде повече с него, отколкото с всеки друг. Започнаха да кроят планове за бъдещето си. „Започнал съм къща да строя. С изглед към ваше село, към твоя дом. Щом стане, ще дойда да поискам ръката ти и ще живеем в новия ни дом.” А Стана се усмихваше и притискаше топлото си тяло до неговото. На прощаване ще го целуне с устни по нежни от горски мъх, а Митю щастлив ще поеме с песен към бащиния си дом.

Но любовта му трябваше да мине през още едно изпитание – войнишката служба. Пет години Митю нито за миг не спря да мисли за Стана и бъдещия им живот. Не го плашеха нито студ, нито пек,нито дългите нощи в окопите. Страхуваше се единствено за любовта на своята любима Стана. Дали ще го дочака?

Когато службата свърши и той се прибра в бащината къща, научи че любимата му отдавна се е задомила и е станала майка. Сякаш всичко в душата на Митю помръкна. Никой вече не го чу да пее и да си подсвирква с уста. Всички знаеха за неговата любов и сега го гледаха със съжаление. А той за да забрави за Стана, работеше ден и нощ. Построи къщата, независимо че бе с изглед към селото ъ и заживя сам, далеч от баща, майка и братя. Вечер ще седне на стъпалата пред верандата и ще се загледа над хълмовете, които някога преодоляваше без дъх ,щастлив и влюбен. Така седеше с часове.

Един ден по време на жътва, Митю седна на сянка под стария орех. Отпи вода и възлегна умореното си тяло,за да отпочине. Някъде пееше чучулига. Заслушан в песента ъ, той не чу когато Магда приседна до него. Свила крака под себе си, момичето го гледаше без да сваля поглед от лицето му.

-Знам за Стана. Хората разправят, колко много си я обичал.

Митю не продума. Само погледна учудено момичето и отново се заслуша в песента на чучулигата.

-Знам, че любовта идва само веднъж и не би могъл да ме обичаш както нея. Но аз те обичам и това ми е достатъчно. Искам да се ожениш за мен и аз ще направя всичко, за да си щастлив.

Митю се изправи.

-Магдо, ти си полудяла. Аз съм стар за теб, а и ти си още дете. За какви женитби ми говориш. Ако те чуят родителите ти, ще те заключат в стаята ти и няма да те пуснат, дордето не изхвърлиш тези мисли от главата си.

-Те знаят всичко.

-Всичко!?

-Да, Казах им, че те обичам и ако ти се съгласиш ,аз ще се омъжа за теб.

-Казала си им това!?

-Казах им.

-И те?

-Татко каза, че си доста по-голям от мен, но си добър човек, а майка се разплака и ме прегърна, което означава, че е съгласна.

Година по-късно двамата се ожениха и Магда заживя в Митювия дом.

Добро момиче беше Магда. И работливо. Шета в къщата, подрежда и току ще погледне към Митю да го види как е. Добре ли му е? Има ли нужда от нещо? А Митю я поглеждаше крадешком и не можеше да повярва, че това малко момиче е негова жена. Сякаш Господ се шегуваше с него. Та тя дори няма оформени гърди, а се държи, като че ли цял живот къща е въртяла. Понякога му ставаше смешно, когато я виждаше как сериозно поема женските задължения, но прикриваше усмивката си, за да не я нарани.

Вечерта Митю пак ще седне пред верандата, ще запали цигара с поглед вперен над хълмовете. А тя ще му донесе едно одеало, ще го завие и ще приседне до него.

-Защо не отидеш до Стана? – попита го веднъж тя – Да я видиш. Може да ти олекне.

-Ех, Магдо, защо те взех толкова малка! Какво да правя при Стана? Глупава жено, що пращаш мъжа си по чужди жени!?

Митю прегърна булката си и най-после звънкия му смях зарадва сърцето на Магда. Никога не го бе чувала да се смее.

-Ако Стана ме обичаше, щеше да ме чака. Тя си има дом и семейство и аз си имам такова,така че никога не бих те изоставил заради нея.

-А защо все очите ти хълмовете обхождат?

-Заради спомена. Беше много красиво и хубаво, за да го забравя. Спомен. Нищо друго. Само спомен.

-И не я обичаш?

-За каква обич говориш,Магдо!? Тя беше красива, много красива, но само толкова. Бях млад и прегорях, това е. Глупаво влюбен. Легни с мен да погледаме звездите. Красиви са нали?

-Прекрасни!

-Красиви, но студени и далечни. За мен Стана е такава. Тя няма твоята всеотдайност, твоята обич, твоята топлина и твоята душа. Никога не бих те заменил за нея. Никога!

Митю прегърна нежно жена си и тогава тя тихо му сподели:

-Ще си имаме бебе.

-Наистина ли? И защо не си ми казала до сега? И да не съм те видял повече да работиш!

-Мама каза, че трябва да работя, че да родя по-лесно.

-И майка ти ли знае?

-Само тя ,а сега и ти. Вие мъжете сте малко пъзльовци.

-Ние ли?

-Вие. Мама така каза.

-Е щом е казала… Хайде да се прибираме, че окъсняхме!

И Митьо прихвана Магда през кръста, сякаш щеше всеки момент да роди. А тя се смееше на това от цялото си сърце.

За зла участ Магда се спомина при раждането. Погребаха я в селските гробища. Хората присъствали на погребението за първи и за последен път видяха Митю да плаче.

Направи ъ огромен каменен кръст, така че да се откроява пред останалите и да стърчи над всички. Никоя жена не можеше да се сравнява с нея. Имаше я за светица и затова искаше кръста й да бъде над всички други.

И после настанаха тъжни и самотни години, пропити с мъка и жал.

Митю все така седеше до късни доби на верандата, но погледът му никога вече не прескачаше хълмовете, а оставаше долу в ниското, където се белееше кръста на неговата Магда.