Дарбата се предава с душата и понякога е достатъчно съвсем малко, за да си припомним това, което сме знаели преди.

Навън се развиделяваше. Цяла нощ четеше разказите. Един след друг. Не спираше. Съществото му сякаш се бе вкаменило от притеснение и ужас. Осем от десетте разказа почти приличаха на тези, които самият той бе съчинил само преди година. Не, никой не се шегуваше с него, защото книгата беше стара. Видимо стара. Издателство от преди близо век. Но как е възможно!? Та той никога не бе чувал за този писател?

Видя изхвърлен вързоп със стари книги край казаните с боклук и без ни най-малко да се смути той ги прибра миналия ден. Имаше чувството, че спасява книгите от унищожение. Не се срамуваше от това. Напротив. Изпитваше някакво удовлетворение от тяхното запазване. Винаги е знаел, че в книгата се съхранява част от душата на автора. Започна да ги разглежда и първата, която сложи на нощното си шкафче, за да прочете, бе тази съдбовна книга.

Стана. Запали цигара, а в главата му хиляди въпроси без отговор. „Осем от десет. Ако някой прочете този автор и моята книга, то той ще ме помисли за плагиат. А аз не съм. Не съм чувал никога за този автор, а и нищо не съм прочел от него, така че да запомня осем от десетте му разказа и да ги пренапиша.“

Затвори прозореца. Градският шум го подразни. Ще трябва да събере тиража на своята книга от книжарниците и да я унищожи. Целият му труд ще трябва да изчезне. Мисълта, че може да бъде наречен „плагиат“ го хвърляше в паника. Представяше си как по телевизията със задоволство го унижават и обиждат. Не, не трябва да допусне това. Ще я унищожи и повече никога няма да пише. Какво от това, че го имат за майстор на перото и очакват с нетърпение следващата му книга. Плагиат. Ужас!

Запали още една цигара. Направи си кафе и излезе на верандата. Искаше му се да изкрещи: „Аз не съм плагиатствал! Сам ги съчиних! И никога не съм чел тази книга! Дори автора не съм го чувал!“ Стори му се, че някой се разсмя, сякаш е чул мислите му. Прибра се в стаята и седна на стола съкрушен. Трябваше да се успокои. Трябваше да действа мъдро и спокойно. Но как!?

Отиде до нощното шкафче и взе книгата в ръка. Разглеждаше я и търсеше някаква надежда за своето спасение. Да, идеите бяха същите, но авторът бе много словоохотлив, обстоятелствен. Понякога финала му бе скучен и безсмислен. Пишеше за личности от своето време, от които надали някой ще се заинтересува сега. За събития, които отдавна бяха забравени. В разказите му имаше малко мъдрост и много думи. Писател от средно ниво. Никога не четеше рецензиите. Този път бе задължително. Очите му следваха редовете един след друг. Нищо особено. Живот като живот. Почти щеше да я затвори, когато на последните редове нещо го смути. А там пишеше: „Авторът завършва трагично своя жизнен път. Обвинен в плагиатство, той слага край на живота си само на….“
Тогава разбра всичко. Авторът, когото бе чел цяла нощ, е бил самият той преди век. И най – вероятно и онзи, от когото се е смятало, че е плагиатствал тогава.Изясниха му се още много неща. Сега вече знаеше защо идеите на разказите му се създаваха главно в уж безсънните нощи. Може би полетът на душата му го е пренасяла във времето, когато ги е създал. Или може би това бе някакво припомняне, което реалността не му позволяваше да го направи. Съзнаваше, че никой няма да му повярва ако изрази това си мнение, но това ни най-малко го интересуваше. Вече имаше други цели. Трябваше да открие какъв е бил в предишните си животи, от които вече знаеше два и доколко се е развил като личност.

Заспиваше щастлив. Бе станал по-добър писател от преди, но дали бе по-добър човек ,щяха да покажат изследванията му върху самия себе си.