Талантът и порокът са като бурята: ако има светкавица, има и гръм. 
И днес чумата[1] не пожали жителите на Неапол. Старият енориаш не смогваше да посети къщите с умиращите за последно причастие и затова пращаше в повечето случаи помощниците си. Засега се справяха отлично. Това много го радваше и никога не забравяше да ги похвали за усърдния им труд. Понякога идваха изтощени от своите обиколки и заспиваха в катедралата, без да имат възможността да се изкъпят или нахранят. Смъртта не спираше да коси младо и старо. Очите му отдавна не се просълзяваха при страданията на умиращите и дори опрощаването на греховете им изпълняваше сякаш механично, безчувствено и с увеличаващо се безразличие. Това караше душата му да страда. Всеки ден падаше на колене пред иконата на Божията майка, за да му прости това безразличие, което го обхващаше и да го дари с милост и съчувствие към страдалците. Точно в такъв момент дойде и Франческо[2]. Като видя молещия се енориаш, мъжът седна на дървените скамейки, за да не прекъсва молитвите му.
-Какво ви води насам, сеньор Франческо?
-Сестра ми. Артемизия[3] умира и иска да се изповяда, Ваше Всепреподобие. Ако имате възможност да го сторите, ще ви бъдем изключително благодарни.
-Разбира се, че ще дойда, сеньор Франческо. Вие вървете! Аз ще се приготвя и ще тръгна веднага.
Тъга изпълни сърцето на свещеника. Познаваше много добре Артемизия или Миза, както я наричаха близките й. Бе направила толкова много за църквата, че би било грехота да изпрати за последно причастие някой от своите подчинени. Нейните картини, редом с тези на баща й, красяха божиите храмове по света и караха хората да бъдат съпричастни към библейските сюжети и католическата вяра. Бе направила повече, отколкото самият той бе направил за благото на църквата.
Хладният декемврийски вятър проникваше в тялото му. Не можеше да се загърне, защото в едната си ръка държеше чантата с нужните му за причастието вещи, а с другата придържаше шапката си, за да не бъде отвята. Улица „Кроче”, където се намираше дома на семейство Ломи, не бе близко и отец Амброзио почти тичаше, за да се спаси от студения и влажен вятър.
Познаваше целия им род. Всички бяха прекрасни художници, но горди и темпераментни по природа. Техните имена винаги бяха част от светските клюки. Орацио[4] бе по-добър художник от баща си, но вече известността на Джовани[5] и брат му накара сина да приеме фамилията на майка си[6], за да изгради свой имидж и авторитет сред гилдията. Другите двама братя, Аурелио и Бачио, останаха с бащината си фамилия. Може би постъпката на Орацио бе правилна, защото картините на двамата братя останаха в неизвестното и бяха забравени, въпреки че по нищо не отстъпваха на неговите творби.
-Заповядайте, ваше Всепреподобие. По стълбите на горния етаж.
-Благодаря Ви, сеньор Франческо.
В къщата бе студено и отец Амброзио не свали връхната си дреха. Свали само шапката си още при влизането в знак на уважение към домакините. Къщата отдавна бе оставена в забвение и само прашните картини и скулптори говореха за някакво величие, което отдавна бе отминало. Картините на Артемизия отдавна не се купуваха и в последните години съществуването й зависеше изцяло от грижите и таланта на брат й. В една от стаите се чуваха гласове. Вероятно само в нея бе запалена камина и цялото домочадие се бе приютило край нея. Стълбите проскърцваха при всяка крачка на падрето. Имаше чувството, че всеки момент ще се откърти някоя прогнила дъска. Дневната светлина, която влизаше в къщата, бе слаба и той не можеше да различи коя от картините бе на Артемизия и коя на Орацио. Възможно бе и да има и такива, които не бяха техни, но това нямаше да го изненада при този талантлив род.
-В дъното открехнатата врата, ваше Всепреподобие.
Бледата светлина осветяваше картина до самата врата, в която падрето припозна творба на великия Караваджо[7]. Като техен учител бе нормално да имат негово платно. Направи му впечатление, че въпреки мизерията, която ги беше обхванала в последните години, десетки картини красяха този дом, без да бъдат продадени. Като всеки творец те трудно можеха да се разделят с произведенията си, защото бяха вложили в платната любов, труд и част от собствената си душа.
Франческо отвори широко вратата, за да покани падрето в нея и му предложи празния до леглото стол.
-Оставям ви, ваше Всепреподобие. Ще бъда на долния етаж, за да не преча. Когато решите да си тръгнете, позвънете с това звънче и аз ще ви придружа.
Франческо показа звънчето на падрето, което стоеше на шкафчето до главата на умиращата. Вероятно я оставяха сама по цели часове, защото стаята не се отопляваше и никой не би могъл да стои в нея дълго време. Артемизия бе завита с тежки вълнени одеала. Показваше се само главата й и китката на лявата й ръка. Лицето й бе обезобразено от кървящи рани, а падрето много добре помнеше ангелското й лице. Умиращата бе безсилна да се изправи, но и отец Амброзио направи знак да лежи.
-Извинете, ваше Всепреподобие, че не мога да ви уважа.
-Не се притеснявай, чадо мое. Аз знам колко много си направила за вярата и църквата и дори аз би трябвало да ти се поклоня. По лицето на Артемизия пробяга едва забележима усмивка или по-точно гримаса.
-Ваше Всепреподобие, Вие съдите по това, което съм направила като художник, но надали ще получа причастие, когато завърша изповедта си.
Отец Амброзио замълча и остави умиращата да говори.
-Аз не бях достоен последовател на Христовата вяра и надали щях да се причестявам всяка седмица като останалите, защото вероятно отдавна щях да съм анатемосана и изгорена на кладата. Може би дори нямаше да влизам в храмовете господни, ако църковните настоятели не ми предлагаха да изписвам стените им.
Падрето бе сериозно озадачен от тежките думи на Артемизия и с още по-голяма сериозност се заслуша в разказа й.
-Вероятно всеки, който е проследил картините ми, би отгатнал моята същност, защото аз умишлено избирах сюжетите им. Може би по този начин исках да оправдая действията си, а може би търсех прошка чрез тях от Всевишния.
Драмата в моя живот започна след смъртта на майка ми. Тя бе кротък и добър човек и от нея пазя най-хубави спомени. С баща ми живееха прекрасно и може би нейната смърт сломи не само нас, децата, но най-вече него. Преживя го тежко и често в очите му виждах сълзи, когато разглеждаше портрета й над съпружеското легло. Аз бях дванадесетгодишна и неосъзнавах ясно колко тежко ще е нашето бъдеще без нея. Както знаете, като най-голяма поех грижите за семейството, като по всякакъв начин се стараех да внеса спокойствие и уют в дома. Доколко съм успяла, не знам, но баща ми се радваше на това и винаги ме поощряваше. Като за всеки баща и аз бях неговата слабост, и отделяше повече време за разговори с мен, отколкото с братята ми. И тъй като още от седемгодишна рисувах, а и имах вероятно талант, това още повече го вдъхновяваше, за да ми открива техниките на това изкуство. Понякога оставахме до късни нощи, за да творим върху платната. Коментирахме сюжети от Библията, бъдещи планове за тяхното реализиране. Изпращаше ме с дежурната целувка да си лягам, а понякога ме притискаше към себе си и стояхме дълго така. С времето постепено целувките ни ставаха все по-дълги и страстни. На мен ми беше хубаво и не го отблъсквах. Чувствах се желана и обичана.
Една вечер ми предложи да се съблека, за да ме нарисува, и аз се съгласих. Когато застанах гола пред него, той ме пое в обятията си и ние заживяхме като мъж и жена. Мислех, че по този начин ще мога да заменя майка си като негова съпруга и да направя баща си отново щастлив. Всеки ден търсихме повод да се осамотим и да правим любов. Дори шегувайки се с баща ми, започнах да пресъздавам в платно ”Сузана и старците”[8], в която в образа на стареца визирах него. А той от своя страна започна да рисува „Мадоната и младенеца”, като в чертите на Мадоната виждах своя образ. Беше толкова хубаво, докато не забременях. И двамата се уплашихме, че ако бъдем разкрити, ще бъдем опозорени публично и осъдени на смърт. Тогава баща ми украсяваше „Залата на музите” в двореца Роспильози в Рим по поръчка на кардинал Ланфранко. След дълго търсене на решение баща ми предложи да поканим сеньор Аугустино Таси[9], негов приятел и колега. Тогава двамата работиха заедно. По-точно двамата украсяваха лоджията на Монтекавало. Аугустино бе прекрасен художник, но бохем по природа и прелюбодеец. Баща ми прекрасно знаеше това и именно поради тази причина се спря на него. Под предлог, че иска да ме научи да рисувам в перспектива щеше да го допусне в нашия дом. Знаеше, че със своята красота бих го изкушила и не след дълго щяхме да сме любовници. Разбира се, малко по-късно щях да му кажа, че съм бременна от него. При положение, че той се признае за баща, щях да съм спасена от това да бъда обвинена в кръвосмешение. Ако пък не се признае за такъв, щяхме да го обвиним в изнасилване.
Всичко щеше да бъде по план, ако не бях се влюбила в Аугустино. Обаятелен, красив, същевремено сладкодумен, шеговит и превъзходен художник. Никоя жена не би устояла на неговия чар. Не устоях и аз. Още първата седмица се любихме страстно. При всяка възможност търсехме постоянно някое закътано местенце, за да се отдадем на изпепеляващите ни страсти. Когато останехме сами, той ми разказваше не само за творчеството на Караваджо, но и за неговите похождения. Разбира се, предполагах, че когато имаш такъв приятел е твърде възможно да тръгнеш и ти по неговия път, но въпреки всички мои опити да се разкрие, Аугустино дипломатично отбягваше отговорите. Разказваше ми и за Рени[10] и Карачи[11], за тяхното творчество, но никога за нещо друго, защото вероятно бяха отдадени изключително на своята работа. Времето летеше и баща ми постоянно подпитваше дали съм му казала, че съм бременна от него. Но сърце не ми даваше да излъжа Аугустино.
Един ден самият той забеляза това. Попита ме от кого съм забременяла и тъй като не можех да разкрия истината, обвиних баща ми в изнасилване, като му казах следното: “Какво искаш да направя? Дотук ме докара баща ми. Затвори ме двадесет дни в тъмница и ме остави на парче хляб, а после ме поиска, като да съм му жена.”[12]. Аугустино беше потресен. Ясно осъзнаваше колко е опасно, ако бъде разкрита цялата истина. „Мислиш ли, че кардинал Белармини[13] би се трогнал от теб, след като не се посвини да изгори на кладата Бруно[14] едно светило в науката и философията!?” –питаше ме той и в очите му виждах страх и безсилие. Попитах го дали не би ми помогнал, ако признае, че детето е негово. Отвърна ми, че именно по този начин е вече баща на половината деца в Рим.
Детето се роди и за обществеността то бе дете и на Аугустино, защото ежедневно ни виждаха заедно и се предполагаше, че е така. Но случайни шушукания и сплетни накара баща ми да обвини Аугустино в изнасилване. Всъщност двамата се спречкаха за хонорарите по изрисуване фреските в лоджията на Монтекавало, в която взех участие и аз. Баща ми искаше да получа полагащото ми се възнаграждиние, а Аугустино отговори, че парите, дадени от кардинала, са за нас двамата, и ако трябва да ми се плати, баща ми трябва да даде от своето. Препирните прераснаха в кавга, обвинения и клевети. Вложих всички сила да укротя и двамата, но не успях. Баща ми заведе дело за изнасилване[15]. Още същия ден по заповед на съдията Франческо Булгарини, който щеше да води делото, арестуваха Аугустино.
За да не мисля за срама, който ме очакваше, аз започнах да рисувам своята „Даная”.
Тъй като баща ми не подозираше, че съм признала прелюбодийството си с него пред Аугустино, бе крайно изненадан, когато чу това от неговата уста в залата. Тъй като положението ставаше много опасно, баща ми го обвини в клевета и изложи пред съдията някои негови похождения, които Аугустино бе споделил с него като на приятел. Съдията напомни на Аугустино едно от обвиненията преди години, в които е блудствал със зълва си, после още няколко похождения, за които аз не знаех нищо. Ето това ме ядоса най-много и може да се каже, че любовта ми сякаш премина от обида в омраза. Обичах силно, но и ревнувах силно. С баща ми твърдо поддържахме тезата, че съм изнасилена, а Аугустино и някои негови приятели, че съм проституирала. Вероятно се бе уплашил, че може да стане причина и да бъда обвинена в инцест[16] и затова не повтори първото си обвинение, а се придържаше към проституирането. На всяко дело ни завеждаха поотделно в стягата, където ни притискаха палеца, за да си признаем истината. За моя радост издържах на болката, която щеше да бъде нищожна в сравнение с позора, който ни очакваше с баща ми, ако бъдем разкрити.
Съдия Булгарини се видя в чудо, но след седеммесечния процес взе Соломоновско решение като наказа Аугустино на осем месеца затвор, от които той бе излежал вече седем, а мен и баща ми наказа да си носим последствията, загдето сме мълчали година от изнасилването. По-добро стечение на обстоятелствата не можеше и да се очаква.
Ние бяхме удовлетворени и чисти пред обществото, а Аугустино излезе след месец и отново бе приет в нашия дом. Но тъй като бях вбесена от неговите многобройни похождения и най-вече с накърнено честолюбие, повече не исках да споделям леглото си с него. Баща ми набързо ме сгоди за един негов приятел и колега – Пиерантонио Стиатези, когото преди това не бях виждала дори. Изпрати ме при чичо ми Аурелио във Флоренция с него и детето. Там се представях с фамилното си име Ломи. От една страна, за да залича спомена от кошмарният съд, а от друга, за да уважа гостоприемството на чичо ми.
С всеки изминал ден разбирах, че детето ми не се развива нормално, което означаваше, че рано или късно хората ще разберат истината и с баща ми ще бъдем компрометирани, и най-вероятно изгорени на клада. Един ден, изпаднала в панически страх, преразях гърлото на детето. Представих случилото се като нещастен случай. Показах едно счупено и окървавено огледало като свидетелство на нещастието и всичко се потули. Кой би повярвал, че майка може да убие собственото си дете!? Хладнокръвието, с което извърших това пъклено дело, се отрази на психиката ми. Никога не забравих картината от този ден и често го пресъздавах чрез платната ми. Това ме накара да нарисувам картината си „Юдит обезглавява Олоферн”[17]. В тази картина вложих цялата си мъка и може би затова я чувствам като най-добрата ми творба. Чичо ми бе възхитен от нея и таланта ми. Реши, че би била подходяща за представянето ми пред Медичи [18]. С Пиерантонио бяхме благосклонно приети в обществото от художници и учени. Личното покровителство на херцога и вниманието му към мен дразнеше съпруга ми. Понякога се уединявахме далеч от очите на съпруга ми и това още повече го вбесяваше. Но когато ме приеха за член на Академията, това прокара съмненията и един ден ме напусна, и повече нито го чух, нито видях. Аз бях първата жена, член на Академията, и независимо от това, че и той бе приет в нея не без моя помощ, полудя от ревност. Носеха се слухове, че херцогът се е освободил от него, за да не ни пречи, но това според мен не бе истина. Херцогът беше много възпитан и хуманен. Беше само пет години по-възрастен от мен, но здравето му бе като на старец. Въпреки болките си в стомаха, постоянната кашлица и болките[19] в краката, беше винаги приветлив и лъчезарен. Вероятно завистта пораждаше злостните хули по негов адрес. По-късно, когато изплати дълговете ни, които все пак не бяха малко, и в мен се събуди някакво съмнение, но в името на нашето дете замълчах и приех съдбата си[20]. Девет години под покровителството и опеката на херцога успях да създам много творби, които бяха закупени от самия херцог на баснословни цени. По този начин той осигуряваше не само мене, но най-вече дъщеря ни.
Смъртта на Казимо ме свари неподготвена. Месец преди това почина папата[21]. Политическата обстановка, а и шушуканията по мой адрес ме принудиха да изоставя Флоренция и да се върна при баща ми, който изписваше катедралата в Генуа. Срещата бе много трогателна. Плакахме прегърнати и си обещахме никога да не се разделяме до смъртта си.
Разбира се, двамата се отдавахме и на работа, като изписвахме фрески по катедралите на Генуа и Венеция[22]. Баща ми започна картината „Лот и дъщерите му”[23].
Срещахме се с художници, от които черпехме знание и вдъхновение[24]. После заминахме за Париж[25], след това отново се завърнахме в Неапол[26] и рисувахме църквата в Пацуоли. После заминахме за Рим, а по-късно по покана на английския крал[27] – за Лондон[28]. Тримата с баща ми и Антонио рисувахме двореца в Гринуич по поръчение на херцог Бъкингам. След две години баща ми се разболя и почина. Погребах го в чужди земи. Помоли ме, когато се завърна , да се изповядам, та да не тегне греха поне върху мен. Но аз ще Ви моля, ваше Всепреподобие, ако е възможно, чрез моето изповядване да опростите и неговите грехове, защото чрез моята уста се изповядва и той. Знам, че това ще Ви затрудни, защото греховете ни са тежки и непростими и ако Вие дори сторите това, надали Бог ще го стори.
-Всичко е в ръцете на Бог, а ние сме само негови слуги.
-Така е. Но нека да продължа. Две години по-късно Всевишният прибра Антонис и аз, както знаете, са прибрах у дома. Всичките ми приятели са мъртви или далече. След моето завръщане само три години се радвах на шегите на Аугустино. След неговата смърт не ми остана нито един приятел, освен брат ми. Десет години съм в неговия дом. А имах пари да купя собствен, но предпочетох да се радвам на удоволствията от живота. Колко егоистично от моя страна! Едва, когато започнах да продавам картините си на безценица, само и само да не съм в тежест на Франческо, разбрах колко много съм пропиляла. Бях богата, а умирам в бедност. И не само това. Живея на гърба на бедния, без да заслужавам това. Дали бих постъпила по същия начин, и аз не знам. Искате ли още нещо да призная, ваше Всепродобие? Радвам се, че напускам този свят, но и същевременно се страхувам от стореното тук. Ще понеса наказанието, каквото и да е то, защото го заслужавам. И още нещо. Сега, след като се изповядах, се чувствам някак си пречистена и спокойна. Защо не го направих по рано!?
Уморена от дългият си житейски разказ, Артемизия Джентилески заспа своя вечен сън и дори не чу опрощението на падрето, както и тъжната песен на звънчето в неговите ръце.
[1] През 1656 г. чумата убива половина от всичко население на Неапол (300.000 души).[3] През първата част на 17 век чумна епидемия убива 1.730.000 души, почти 14% от италианското население.[2]
[2] Франческо Ломи /род. 1599-умира 1661/ италиански художник.
[3] Артемизия Джентилески/Ломи/-/род. 1597-поч.1651/-италианска художничка
[4] Орацио/Хорас/ Ломи-/род.9.7.1563 в Пиза-поч. 7-21639 в Лондон/
[5] Джовани Батиста Ломи-флорентински художник. Баща на Орацио.
[6] Джентилески
[7] Мекеланжело Маризи да Караваджо /28.9.1573 Милано-18.7.1610 Гросето, Тоскана/-италиански художник и реформатор в живопистта.
[8] Сузана и старците-Библейски сюжет, в който се разказва следното: Когато Сузана отива да се къпе в банята, скрити в гладината й се явяват двама старци, които искат да я склонят към съвокупление. Ако тя не се съгласи с това, старците я заплашват, че ще лъжесвидетелстват, че е прелюбодействала с друг човек. Сузана отказва и старците повикват стража, но се появява пророк Данаил, който кпасява красавицата.
[9] Аугустино Таси Буонамини /1580-1644/-италиански художник
[10] Гуидо Рени /род. 4.11.1575 Болоня – поч.18.8.1642 Болоня/-италиански художник
[11] Анибал Карачи /3.11.1560 – 15.7.1609/ – италиански художник
[12] Според свидетелските показания
[13] Роберто Франческо Ромало Белармино / род.4.10.1542 Монтеполчано– поч.17.9.1621 Рим учен-йезуит, богослов, писател и хуманист,Велик Инквизитор на Католическата църква. Главен обвинител в процеса срещу Джордано Бруно.
[14] Джордано Бруно /род.1548 Нола-поч.17.2.1600 Рим/ -италиански монах-доминиканец, философ и поет
[15] Делото започва през м. Март 1612 г.
[16] Инцест/лат. incestus –престъпност, греховност/ -кръвосмешение, полова връзка между близки родственици-родители и деца, братя и сестри.
[17] След картината си “Юдит обезглавява Олоферн” през 1613, на следващата Джентилески създава “Юдит и слугинята”, през 1615 – “Каещата се Магдалена”, през 1625 “Юдит и слугинята с главата на Олоферн”
[18] Казимо II Медичи /12.5.1590 – 28.2.1621/ – велик херцог на Тоскана и меценат в изкуството
[19] Според съвременната медицина, Казимо Медичи е имал язва на стомаха, туберколоза и подагра.
[20]Джентилески е увлечена от херцога и зъпочва картината си “Привличане”, а по-късно “Лукреция”. Имено тази връзка дава повод в книгата на Дж. Лоредано и П. Микели “Гробище.Весели епитафии..” да излезе следната епитафия за нея: „Наместо четка, с длето в ръка, на моят мъж изваях тук рога.”
[21] Папа Павел V /род 17.9.1552 – поч. 28.1 1621/ със светско име Кармило Борезе
[22] 1621-1623 г.
[23] Лот и дъщерите му – библейски сюжет, в който за да продължат рода, дъщерите на Лот го напиват и преспиват с него.
[24] По това време дружат с Антонис Ван Дайк /род.22.3.1599 Андверпен – поч. 9.12.1641 Лондон/ – фламандски живописец и Софонисба Агрисола /род. Ок. 1552 Кремона – поч.16.11.1625 Палермо/ – първата известна художничка по времето на Ренесанса.
[25] 1624-1625
[26] 1626-1630
[27] Карл I /род.19.11.1600 – поч.30.1.1649 Лондон/ – крал на Англия, Шотландия и Ирландия.
[28] 1637
