Образователната система ще стане такава, когато от нея започне да се изучава живота, а не науките.
„Как може да няма асансьор! Не, няма да се откажа, ще се кача, ако трябва не до петия, а до петдесетия етаж! И всичко ще им кажа, от игла до конец. Не може да продължава така! Какво момче беше в първите курсове, а сега, когато му трябва добра диплома, какво стана,само при мен вече има четири слаби оценки. Още една и остава на поправителен! А и колежките се оплакват, щели да го оставят да повтаря! Как така ще повтаря! Каква е тази безотговорност от негова страна!? И спи! През цялото време спи! Да не говорим, че и съучениците му се присмиват: „Сънчо, пак изпусна часа.” „Припаднал е май.” „Ами! Реанимира.” „Тревата му е дошла в повече или е пил ментета.” Чуваше как го подиграват и се вбесяваше още повече на думите им. А той само мълчи и дори не отвръща на подигравките. И очите му едни червени, кръвясали. Да, и аз се съмнявах в първите дни, че може да използва наркотици, но винаги, когато се взирах в очите му, зениците му бяха нормални, не на точки, като тези, които познаваше. Не, не е наркоман. Може би пие!? Не и това не е, защото никога не е миришел на алкохол. Аз не пия и винаги ще усетя! Значи е нещо друго, което сега на всяка цена трябва да разбера, защото вече половин година това момче си проваля живота, бъдещето.”
Остана на площадката задъхана. Облегната на перилата се вгледа във вратата с фамилията на момчето.
„Тук значи живее. Дано да има някой в къщи, че ако трябва да се качвам отново, няма да стане. Всъщност всеки си гради живота сам и ако той не иска да успее, аз съм най-малкото тази, която ще го накара.”
Позвъни плахо и изчака няколко секунди. Ослуша се за някакъв шум в апартамента, който да издаде присъствието на човек, но след като не чу нещо положително, отново позвъни – този път по-настойчиво. Пак нищо. Ядоса се на късмета си и натисна звънеца продължително. Чу се шум от съседния апартамент. Някой погледна през шпионката, защото дрехите на този някой шумоляха по вратата.
„Клюкари!” – помисли си учителката и в мига, когато пристъпи към стъпалото, за да си тръгне, вратата на съседния апартамент се отвори. От нея се показа възпълното тяло на възрастна жена.
-Търсите ли някого?- изломоти намусено тя. Очичките й оглеждаха със завист, може би, финното тяло на младата жена, а може би така си гледаха недоверчиво всеки непознат човек.
-Извинете, да знаете кога ще се приберат родителите на Иван!?
-Никога! За какво са ви потрябвали!?
-Как така никога!? Нали все пак се прибират от работа!? Извинете, не ви се представих: Казвам се Николова и съм класната на Иван. Исках да говоря с родителите на Иван. Спешно е!
-Иска ти се, ама няма да стане. Те не живеят вече тук. Продадоха го на някакъв галфон…
-Как така го продадоха? А къде живеят понастоящем?
-Че от къде да знам. И двамата забиха нанякъде. Гледат си живота.
-А Иван?
-Що ти е Иван!?
-Как защо!? Успехът му е много слаб. Непрекъснато спи в часовете ми! Отпуснал се е! Притеснявам се за него.
-Че той на училище ли идва?
-Разбира се! Остана и да не идва!
-Браво на момчето. А аз си мислех, че хойка из улиците. Ами, учителке, радвай се, че и това прави.
-Искам да поговорим сериозно с него. Винаги, когато реша да го направя и той мълчи, и нищо не казва.
-Кво да каже!?
-Как какво, госпожо!? До кога ще продължава това!?
-Е, па може цял живот! Знае ли се!
-Как така цял живот, госпожо!? Това му е последната година.
Двете жени замълчаха за миг. Учителката се замисли върху думите на съседката.
-Като казахте, че си мислите, че хойка по цял ден, искам да ви попитам нещо: Вие виждате ли го често?
-Всяка сутрин. Идва от работа, къпе се и излиза.
-Каква работа!?
-Вие за какво работите ма, учителке!? За да се нахраните, нали!? Ами и той така. Аз и да искам, не мога. С двеста лева пенсия на къде!?
-А родителите!?
-Ти май не слушаш, като ти говорят! Не им пука изобщо дали е гладен, или не. Ти в кой свят живееш, а!?
Учителката замълча за миг, за да осъзнае абсурдната ситуация.
-И какво работи?
-На товарна гара. Разтоварва вагони. Ще ми запуши тръбите с този цимент.
-Цимент!?
-Да, цимент. Торби с цимент! По петдесет килограма едната.
-През нощта!? – Учителката беше ококорила очите си от учудване и изкривила устните си в гримаса.
-Ами нали казваш, че през деня е на училище ма, учителке!?
-Да, така е.
Идваше й да седне на стъпалата от шока, но се срамуваше от дебелата жена. Успя само да остави чантата си в една празна саксия и запали цигара.
-А къде спи?
-Нали казваш, че в училището!? При мен не ще. А свободни стаи две имам. Не искал да ме безпокои, казва, диването му с диване. Ти, добре ли си!? Като те гледам, прибледняла си нещо. Ако не се срамуваш, ела у дома да поседнеш.
-Не, не, благодаря. Ако може само една чаша вода да ми донесете и си тръгвам.
-Добре. Ей сегинка ще донеса. Валериан нещо…
-Не, не, благодаря.
Но когато съседката се върна с чаша вода, токчетата на младата жена отчетливо удряха по стъпалата на долните етажи. Гримът се беше размазал от сълзите й, а устните й шепнеха: Ванчо, миличкият ми, Ванчо. Ванюшката ми. Възглавница ще ти купя, да знаеш, пък ако ще и да ме уволнят….”
