Пред очите на смъртта хората говорят с душите си.

Телефонът иззвъня. После пак. Момчето отвори очи и погледна дисплея. Три часа и двадесет минути. „Господи, кой идиот ми звъни по това време!?” Светна лампата. Разтърка очи. Погледна отново дисплея. Няма информация за номера на телефона, на този, който му се обаждаше. Натисна зелената слушалка.
-Моля?
-Чакалче, Мишката се обажда.
-Кажи плъх гаден, защо ми звъниш посред нощ!? Не виждаш ли колко е часът!?
-Чакалче, обаждам ти се от една телефонна кабина. Чух Шефа как нареди на Говедото да те очисти.
-Мен!? За какво!?
-Не знам, Чакалче. Приятел си ми и затова реших да те предупредя. Ако разберат, че съм ти се обаждал, ще очистят и мен. Не ме издавай, каквото и да се случи.
-Няма, Мишка. Не се притеснявай.
-Бягай, Чакалче. Говедото е на път към тебе. Сбогом.
Телефонът изключи. Момчето постоя известно време и недоумяваше, че това се случва именно с него. „Какво съм направил, че Шефът иска да ме ликвидира!? Винаги съм бил честен към него. Господи! Да се обличам. Къде да бягам!? Та той ще ме намери, където и да отида!”
Започна бързо да се облича. Взе си телефона, цигарите и една пачка банкноти. Мушна ги във вътрешния джоб на якето. „Къде да отида? –разсъждаваше докато си връзваше маратонките-Не мога при познати. Ще пострадат заради мен. В колибата!? Само там. Ще мине време докато ме открият и после Шефът може да размисли. Нищо нередно не съм направил.”
Навън валеше ситен есенен дъжд, който се набиваше в лицето, косите и дрехите. Чакалът запали колата и бързо се отдалечи от дома си. Надяваше се дъждът да изтрие следите. Надяваше се дъждът да измие паническия ужас, който го обземаше. Запали машинално цигара. Едва сега осъзна, че няма истински приятел. Такъв, на когото можеше да се довери, който да го подкрепи в тежък момент като днешния, който да успокои смразената му от страх душа. Колко години вече бе част от групата и никога до сега не беше подлаган на подобно изпитание. Всичките пари, които изкарваше от продажбата, ги даваше на Шефа. А той определяше колко и на кого да даде. Получаваше достатъчно много, за да може да живее като „бял човек”. Понякога пласираше стотина дози, понякога не вървеше и се задоволяваше с десетина. Често новите се опитваха да мамят Шефа-намаляха количеството, за да направят повече дози. Друг път заменяха дрогата с прах за пране, настърган тебешир, миша отрова и какво ли не. Много често от тази смесица умираха наркомани, а това означаваше, че намалят купувачите. А Шефът рано или късно разбираше за тези далавери. Как, не знам, но успяваше да открие, кога го мамят. Вероятно някой доверен човек се появяваше като начинаещ наркоман и след като получи дозата, си я изследваха при Шефа. Имаше и доносници, които донасяха какво става сред пласьорите. Уж, всички сме в един картел, а никой на никого не се доверява и винаги тегне съмнението над всеки. Понякога донасяха на Шефа неверни неща с цел да се злепостави някой, но ако това не се потвърдеше, си отиваше доносника. Как си отиваше!?
„Ами вероятно както и аз ще си отида.”- каза почти на глас Чакалът.
Багаш, бягаш, но рано или късно те настигат. Ножът се врязва в тялото ти и умираш от загуба на кръв. Може и с пистолет, но такава смърт се практикуваше по рядко, защото е възможно да се открие трупа, от което следват балестични експертизи на куршума и усложнения. А това струваше и пари. Не си заслужаваш стойността му.
Колата излезе извън града. Пое по пътя, който се извиваше в едно с реката.
„Някой ме е насадил на Шефа, но за какво? Да заеме мястото ми ли? Не, няма да е това. Шефът щеше да ме привика. Какво е тогава? Знаех си, че рано или късно ще свърша по този начин, но толкова рано и нелепо не съм и предполагал. Все пак играх честно, независимо че хората не ни смятат за такива. От смъртта ми ще се облагодетелствува поне брат ми. Сигурно ще припадне, когато разбере, че съм умрял и е единственият наследник. Все още не знае, че ще притежава апартамент в чисто нова кооперация напълно обзаведен. Все пак ще се радва,надявам се. Ще живее в апартамент закупен с парите на наркомани. Дали няма да го продаде, ако знае за това? А можех да му купя още толкова неща. Брат ми е. Смотаняк, но брат. Ще си умре в нищета, но честен и добър. Нима заради него детето му заслужава да живее в мизерия? Да гледа как другите деца носят хубави дрешки, а то втора употреба. Да гледа с тъга как другите деца ги возят в хубави коли, а него го изпращат с градския транспорт. Добре, че му подари колело, че ако се надяваше на баща си и това нямаше да има. Мизерия. ”
После се замисли върху себе си. Колко ли майки и бащи е разплакал!? Колко ли наркомани са загинали от неговия хероин!? Душата му се бунтуваше. Бореше се с оправданията, че не той създава наркоманите, че не той прави хероина. След това си спомни как го гонеха полицейските коли, как едва успяваше да се спаси, друг път пък как го арестуваха, но не намираха нищо в него и го пускаха под гаранция. Борба между живота, оцеляването и смъртта. Оставаха му часове и щеше да се срещне с нея. Страхуваше се от болката. Как ли боли, когато ти прережат гърлото? Как ли боли, когато куршумът ти пробива черепа? Прималя му. Чувстваше, че ще умре от страх преди да са го намерили. Не искаше да умира толкова млад. Та той нямаше още тридесет години. Може би трябваше да го послуша и да разнася хляб в ранни зори, да го разтоварва в магазините и то за заплата, с която едва щеше да си плаща тока и водата. „Не, по-добре е да ме гръмнат сега, отколкото да живея като скот. Мамка му, ще се върна и ще говоря с Шефа.” После си помисли, че часът е едва четири сутринта и на Шефа надали щеше да му е приятно да го будят по това време. После реши да дочака утрото в колибата и насочи колата в една странична пътека. След минути се отзова пред нея. На това място реката правеше разлив и водата бе по-спокойна. В падналите дървета и шаварите[1] на отсрещния бряг се криеше много риба. Често идваше тук, за да разпъне въдиците, да послуша ромона на водата и песента на птиците. Сега не влезе в колибата, а седна на брега на онази паднала върба, от която искаше да направи пейка и маса. Дъждът продължаваше да вали, но той не го чувстваше. Някъде изкряка патица. Лека мъгла се плъзгаше над водата. Тази години патиците бяха дошли по- рано. Сигурно зимата ще е студена. Но какво ли значение имаше вече това!?
Развиделяваше се. Искаше му се още веднъж да го огрее слънцето. Искаше му се да е топло, да е лято. Искаше му се отново да се порадва на танца на водните кончета и да се наслаждява на песента на коприварчетата[2].Пак запали цигара. Не се страхуваше, че светлината на запалката ще го издаде. Стана му безразлично. Все едно му беше дали ще дойдат сега, или по-късно. Краят винаги е един и същ. Само времето на неговата смърт щеше да е различна.
Чу се ръмженето на приближаващ автомобил. Изтръпна! Прилоша му. Не се обърна, за да ги види. Знаеше, че са те. Мишката го беше издал. Никой не знаеше тази колиба, освен него. Не му се сърдеше. Може би и той би постъпил по същия начин. Страхът от Смъртта може да направи и най-силния слаб и безволев. Автомобилите спряха току зад него. Не смееше да се обърне. Усети тежките стъпки на Говедото. Редом с неговите се чуваха и други, по леки. Вероятно едните бяха на Мишката. „Може би и Шефът е дошъл, за да присъства на моята смърт.” Стъпките спряха зад него. Чу се прещракването на петлето[3] на пистолет.
-Чакалче, обърни се!- избоботи Глигана.
Знаеше, че още с обръщането си куршумът ще прониже черепа му и това ще бъде края. После тялото му ще бъде хвърлено в реката за храна на риби и раци. Не му се искаше да се обръща, но трябваше да го направи. Това чакане не можеше да продължи дълго.
Обърна се. Срещу него Говедото бе насочил ловна пушка. Тя изщрака, но не произведе изстрел. Мъките продължаваха. Пушката вероятно засече от първия път. „Дано да е сложил патрони за глиган, че да не се мъча.” До него стояха още петима от неговата банда. Пласьори на дребно. С някои от които бе успял да се сприятели, ако изобщо може да има приятелство в тази негова дейност. Гледаше ги почти с безразличие. Защо ли бяха дошли толкова хора, когато това можеше да свърши Говедото и още някой? Зад огромното туловище видя детското лице на Мишката. „Не можа да ми помогнеш, приятелю, но все пак ти благодаря.”
Говедото с безизразни очи наблюдаваше Чакала. Последва повторно прещракване и пушката отново засече.
-Имаш късмет, Чакалче, забравил съм да сложа патрони.
Всички започнаха да се превиват от смях, като едновременно с това коментираха ту моето изражение, ту създалата се ситуация.
-Ще извиняваш, братле!-започна да говори Мишката.-Ама като излязахме от бара и Говедото каза, че времето е подходящо за риболов. Казах му, че край твоята колиба е бъкано с риба. Споменах му и за патиците, които се навъртат наоколо. Решихме да дойдем и да си опитаме късмета. Ама тъй като нямаше да искаш да тръгнеш с нас, решихме да ти спретнем една шегичка. Знаех, че ще дойдеш тук. Ама докато си вземем такъмите , малко позакъсняхме. Ще ни извиняваш за филмчето дето ти го прожектирахме.
-Шефът знае ли, за това филмче!?
-Е, стига де! Ти да не му кажеш!? От шега не разбираш ли!? Ако научи, ще ни друсне една реч…. Ама и ще се замисли защо си бягал, след като си невинен. Така, че е по-добре да забравим и да потърсим място за риболов, а и да покажеш на Говедото къде се крият патиците.

[1]Шавар-съвкупност от тръстикови растения край бреговете на езера, реки или блата.

[2] Коприварче-малка подобна на врабче птичка. Живее сред тръстиката на водоемите.

[3] Петле-ударник. Част от оръжието, което удря потрона, за да го възпламени.