Ако си избрал грешния път, върни се докато не те е отвел там, от където няма връщане.
Казваше се Урус. Все още помнеше името си, въпреки че в света, в който се намираше сега не му се налагаше да го казва, защото в този свят няма приятели и поради това нямаше кой да го повика по име. Страхуваше се, че с времето може да го забрави, ако продължаваше да няма приятели. И за да не стане това, трябваше да започне отначало.
Вървеше ден и нощ. Въпреки че чувстваше страшна умора, не спираше. Знаеше, че трябва да се върне на онзи кръстопът и да поеме по другия път. Този, по който бе тръгнал в младостта си, бе лесният. Нямаше никакви препятствия, които да го затруднят и това го караше да преминава големи разстояния, да се среща с различни личности и да вижда непознати страни . По този път вървяха много хора: търговци, натоварили стоката си по катъри и волски каруци, които продаваха некачествена стока, но за тях това бе нормален начин да печелят; просяци, които дори и да имаха възможност да работят, не биха го направили, защото бяха отвикнали от това; проститутки, които за залък хляб продаваха тела, от които и дяволът би се погнусил, но за тях това бе най-лесният начин за препитание; разбойници, които в началото бяха тръгнали по този път в името на справедливостта, но постепенно бяха променили идеалите си и ограбваха вече не само богатите,а и бедните; лъжци, които сякаш тази дарба им е вродена; пияници, които за да не мислят за проблемите си, винаги бяха под въздействието на алкохола; богати, които бяха по-страшни от всички други, защото в душите им не бе останало нищо човешко и бедни, които винаги щяха да си останат такива, освен ако не изгубят и те човешкото.
В тази палитра от неизвестности той трябваше да се запази чистотата на своята душа. Но това не бе лесно. Крадци го обраха, измамници му взеха парите, разбойници го принудиха да работи като роб, докато намери времето, за да избяга от тях, богаташи го обвиниха в измама и отново го превърнаха в роб. И отново избяга, но вече като престъпник, който нямаше никакво бъдеще и бе търсен от закона. Онзи закон с безброй вратички, който никога не засяга богатите, но е строг към останалите.
Лъган и мачкан от несправедливостите на живота, се принуди да краде, за да се препитава, да лъже, за да не води живот като скот. Усещаше как се променя и започна да приема престъпленията като нещо нормално. Започна да се плаши от своите постъпки. Разбра, че започва да прилича на останалите. След години скитане реши, че трябва да направи нещо. Отчаян и беден, тръгна по обратния път, за да се върне отново на онзи кръстопът, който го бе докарал до това състояние. Вървеше бързо. Пътят му бе толкова ясен и познат, хората толкова предвидими и жалки, че дори не спираше, когато го заговаряха. Всички бяха като него. Сган! И той бе станал като тях с изключение на това, че все още се срамуваше от себе си, а другите бяха загубили това чувство. Съвестта все още говореше в него. С времето все намираше оправдания за своите престъпления и чувстваше как постепенно я губи. Ако тя изчезнеше, с него е свършено и затова трябваше да се махне от този порочен свят.
Зарадва се, че се е върнал. Погледна в посоката, която трябваше да извърви. Не се страхуваше от този свят, защото го чувстваше свой. Вярваше, че самият той е достоен за него и затова навлезе в него със сигурни крачки. Вървя дълго въпреки умората, защото все още чуваше стенания на предишния. Едва когато заглъхнаха и последните, спря да почине. Беше вече в другия свят. Добрият. Почувства се щастлив, че е там, където е искал винаги да бъде. Въпреки че все още не бе срещнал никого, се радваше, че ще общува с хора, които бяха от неговия вътрешен свят. След като си отпочина, продължи напред. Трябваше да върви дни наред преди да срещне първите хора. Бяха дървосекачи.
-Добър ден, добри хора. Накъде води този път?
-Към живота и смирението.
-Но аз от там идвам.
-Грешиш. Онзи свят е на примирението.
-Не е ли едно и също?- попита ги Урус
-Не е. Примирението е борба за себе си, когато не се бориш за справедливост, приемаш пороците за даденост, забравяш че имаш душа, която ще остане след смъртта, сравняваш се със лошото, а не с по-доброто, и най вече когато нямаш философия за живота. Тогава за теб той няма смисъл и спираш да се бориш.
-Мъдри са вашите думи. В такъв случай смирението е борба със себе си, когато се бориш за достоен живот и чистотата на душата си въпреки изпитанията, които ти предлага Животът.
-Точно така. Навярно си уморен и гладен. Бихме искали да споделиш обяда с нас.
Приседна при тях и те го нагостиха. Разказа им своя живот. Слушаха го смълчани и само, когато спираше, за да си отпочине, дървосекачите му задаваха нови и нови въпроси, защото за тях онзи свят бе чужд и страшен. Те не искаха да живеят в него и сякаш страшните разкази, които излизаха от устата на Урус, все повече ги убеждаваха, че са избрали правилния път.
На свечеряване тръгнаха към своите къщи и го поканиха да им гостува. Той се съгласи, защото така щеше да бъде поне на завет и на сушина. Прие поканата на един възрастен дървосекач. Той имаше жена и дъщеря. Момичето беше толкова красиво, че Урус я пожела. Уплаши се от своите мисли, защото те бяха мисли, чужди за света, в който бе вече. Тези мисли го връщаха в порочния свят, от който искаше да избяга, а не можеше. След като се навечеряха, дървосекачът даде надника си на жената, която ги сложи в една кутия. После го въведоха в стаята за гости и за пръв път от много години имаше възможността да спи на легло. Впечатленията му от деня и най вече думите на дървосекачите го караха да се замисли за своя живот и предстоящото бъдеще. А те, мислите му се преплитаха като змии, които сякаш само впиваха зъби в душата му и вливаха отровите на съмнението. Трябваше да се бори със себе си, защото помислите му бяха порочни. Спомни си как жената прибра парите в кутията и му хрумна, че би било лесно да ги открадне. Отново се уплаши от себе си и тези мисли го накараха да се почувства чужд в този уж негов свят. Осъзна, че бе се променил и ще му бъде много трудно да стане като дървосекачите. Беше живял в страна с пороци и той ги бе приемал почти като нещо нормално. Въобразяваше си, че е по-различен от останалите, но едва сега разбра, че се е заблуждавал. Не, той не би посегнал нито на момичето, нито на парите, но самите мисли го караха да не бъде горд със себе си.
На сутринта дървосекачът го събуди в ранни зори. По време на закуска му предложи да работят двамата и това, което спечелят, да си го разделят. Урус смяташе, че това е несправедливо, но след дълги увещания се съгласи. Работата бе тежка и за несвикнал на такъв труд човек, денят изглеждаше много дълъг. На вечеря дървосекачът раздели надника на две, като даде едната част на жена си, която го сложи отново в онази кутийка, а останалата половина подаде на Урус. Изпитващ угризения от снощните си мисли, Урус предложи и неговите пари да влязат в кутийката, с което домакинът се съгласи при условие, че когато и да са му нужни пари, може да си взима от нея. Тази кутийка стоеше на една полица редом с чинии и разни купички. Не се криеше, защото нямаше от кого. Тя бе изкушение за Урус, но така той имаше възможността постепенно да го отхвърля и с времето се сещаше единствено, когато се прибираха там парите.
А дните летяха. Със силата на своята младост всеки ден помагаше на старите хора с каквото може. Така смяташе, че компенсира донякъде недостатъците на своите порочни мисли.
Изминаха месеци и Урус все повече се измъчваше, че притеснява хората със своето гостоприемство. Една вечер, когато сметна, че всички са заспали, нарами торбичката си и се измъкна в мрака. Не знаеше накъде да тръгне, защото не познаваше пътищата. Мъчно му беше, че напуска този дом, защото никога не бе изпитвал толкова добро отношение спрямо себе си. През целия си нещастен живот не познаваше какво е да те обичат и да се грижат за теб. Едва тук разбра това. Никога нямаше да забрави тези добри хора. Никога.
С плувнали в сълзи очи потърси в мрака пътеката, която ще го отведе далеч от изкушенията, които все още не бяха го напуснали. А и тези добри хора не заслужаваха да приютяват недостойни, какъвто бе той. Знаеше, че бяга не от тях, а от себе си, но решението бе взето.
И точно в този момент почувства една ръка, която легна върху рамото му. Беше дървосекачът.
-Ако си решил да тръгваш, изчакай утрото. То е по-мъдро, а и пътищата са по-ясни.
-Да, смятам да тръгна, защото виждам, че съм ви в тежест, а и надникът си разделяш с мен, вместо да го получаваш сам. Искам сам да се прехранвам, а не да лежа на гърба на друг.
-Разбирам те, но и двамата знаем, че истината е другаде. Ела, прибери се и се наспи. На сутринта, ако все още държиш на решението си, вземи тези пари за из път. Те ще ти трябват, докато се установиш. На всички ще ни е мъчно за теб. А ако пък решиш да останеш, това ще бъде истинско щастие за нас.
-Наистина ли?- не можеше да повярва Урус
-Наистина. Предполагам, че когато премахнем изкушенията, душата ти ще се успокои и мислите ти ще са чисти.
-Нима сте разбрали?
Старецът поклати глава в знак на съгласие.
-Дори кутията с парите я измислих, за да те изпитам. Ти си един прекрасен младеж. Честен и добър. Исках да имам такъв син и се радвам, че сега го виждам в твое лице. Бих се радвал, ако и мъжът на моята дъщеря бъде като теб.Ти си за този свят, въпреки че сам не вярваш на това.
-А дъщеря ви би ли се съгласила да се омъжи за мен?
-Жени! Можеш ли да ги разбереш? Но погледът й става по-различен, когато те гледа.
-Наистина ли?
-Ох, младост!-промълви старецът и тръгна да се прибира.
Урус също се прибра в стаята си и трудно заспа с мислите си!
На сутринта се събуди по-късно от друг път. Дървосекачът отдавна бе тръгнал на работа, а в кухнята майка и дъщеря вършеха домакинската си работа.
Още вечерта Урус реши, че би било много глупаво да избяга от тези добри хора, от красивата им дъщеря, от която просто не би намерил по-достойна и реши твърдо да остане. Тъй като се срамуваше да изрази чувствата си пред майката на момичето, набързо излезе навън и нарами брадвата.
Обърна се назад и видя момичето, което му бе приготвило вързоп храна за през деня. Лицето й сияеше от щастие, че момчето ще остане завинаги в този дом. Усмихна му се и му пожела спорен ден.
Урус припряно я целуна по устните и със забързани крачки тръгна да догони стареца.
Сега вече искаше да гради този свят, в който най-после повярва, че е и негов.
