В една гъста гора, където не само човешки крак, но и диво животно трудно би преминало, един поток се вливал в огромно езеро. Там живеел Водният дух със своята дъщеря – Речната фея. Тя била толкова много, много красива, че всеки можел да се влюби в нея. За съжаление, никой никога не я бил виждал, с изключение на един ловец, който в преследване на дивеч се озовал на същото място, където живеела тя. Ловецът бил възхитен от красотата на това дивно място и решил да се изкъпе. Речната фея наблюдавала във водата красивото тяло на ловеца и решила да му се покаже. Когато той излязъл на брега, там тя го чакала. Младежът онемял от нейната хубост и й предложил да се оженят. Тя се изненадала от това предложение и му отвърнала, че нищо не може да направи без разрешението на баща си – Водния дух. И отново влезнала в езерото. Не след дълго Водният дух се показал.

- Научих, че искаш ръката на дъщеря ми! Правилно ли съм разбрал?

- Точно така! Искам да се оженя за твоята дъщеря!

- Защо? – попитал Водният дух.

- Защото е красива и бих искал да живея с нея!

- Нима ще се ожениш за жена, която не познаваш? Та ти дори не знаеш, какви качества притежава!

- Не ме интересува! Аз искам да споделя живота си с нея, а и усетих, че и тя го желае. Аз съм принц и след като се оженя за нея –тя ще стане принцеса. След време ще стана цар, което означава, че тя ще стане царица и цялото царство ще бъде нейно.

- След като си цар, ясно е, че не умираш от глад.

- Опазил ме Господ!

- Ти си ловец и убиваш животните за собствено удоволствие. Мислиш ли, че бих дал дъщеря си на такъв човек?

Замълчал младежът, защото в думите на Водния дух имало много истина.

- Ако се оженя за дъщеря ти, обещавам, че никога няма да посегна към лъка и стрелите! И ако се отметна от обещанието, нека ме постигне това, което решиш ти!

- Радвам се, че мислиш така! Тогава, ако не удържиш на обещанието си, да се превърнеш в дивеч и до края на дните си да бъдеш преследван!

Съгласил се момъкът и отвел Речната фея в двореца си.

Вдигнали сватба за чудо и приказ.

Минали години… Любовта на младежа бавно се топяла, и макар да помнел обещанието, решил, че след като е минало много време, то е забравено. И така един ден поел на лов.

Още щом навлезли в гората със своята свита и засвирили с роговете, принцът внезапно се превърнал в елен. Погнали го кучетата и като разбрал, че няма да му се размине лесно, хукнал колкото можел по-бързо. Клоните го шибали с все сила, къпините го спъвали постоянно, а гласът на кучетата сякаш се чувал все по-близко и по-близко. Все пак след половин ден тичане най накрая еленът успял да избяга. Спрял се на една полянка, за да отдъхне. В главата му нахлули хиляди мисли, за които никога преди това не бил предполагал, че могат да съществуват. Почувствал се като дивеч! Едва сега разбрал ужаса, който изпитват животните, когато са преследвани. Бил загубил царството си и красивата фея. Въпреки че дълбоко съжалявал, не можел да промени нещата. Трябвало да се примири със съдбата си.

Минали години… Еленът все повече и повече остарявал. С времето мислите му ставали по-задълбочени и трезви. Напълно осъзнал своята низост. Той по всякакъв начин се стараел да помага на изпадналите в беда животни. Преследван от ловци, дивечът изпадал в ужас. Виждайки това, еленът отклонявал съзнателно ловните кучета, докато животните се оттеглят на безопасно разстояние. След всяка такава постъпка той се чувствал все по-пречистен.

Един ден след като успял да отклони кучетата, попаднал на засада. Влезнал във водите на близкия поток, за да прикрие следите си, но неочаквано се препънал. В този миг една стрела пронизала левия му хълбок, след това втора гърдите му и той рухнал. Свирепите кучета го настигнали и започнали да разкъсват тялото му. Еленът се гърчел от болка и знаел, че това ще бъде краят. Водата около него почервеняла от кръвта му, но въпреки това той бил щастлив, че умира, спасявайки друго нещастно същество. Причерняло му от болки и от липсата на кръв, и в този момент… О, чудо! Еленът отново се превърнал в принц! Той стоял на ловния си кон с опънат лък и гледал към мъртвия елен, който всъщност бил до преди малко. Посрещал похвали от свитата си за точния изстрел и едва тогава осъзнал, че е убил всъщност себе си.

Прибрал се принцът в къщи и разказал всичко на съпругата си – Речната фея.

- Знам! – отвърнала тя. – Аз бях тази, която те препъна в потока.

- Но защо? – недоумявал принцът.

- Защото ти разбра смисъла на твоето съществувание. Разбра, че всичко на този свят е взимно и свързано. Разбра как би трябвало да се живее. Обичам те и всеки миг, когато те нямаше, аз бях мъртва. Чрез смъртта на един живот, дадох живот на другия, с когото искам да прекарам живота си!

Не е случайност твоята Съдба,

щом като вярваш и осъзнаваш,

че смисълът в Живота е в това:

да даваш, без да разрушаваш.