Само глупецът се афишира с богатството си, а мъдрият го прикрива.
-Районна полиция. На телефона капитан Митев.
-Капитан Митев, здраве желаем. Кварталният Васев се обажда.
-О, Васев, здрасти. Проблем ли има?
-Има господин капитан, има. Прати една патрулка. Зад паметника в градинката са седнали двама цигани. Искам да ги приберем и да ги погледнем в компютъра дали не са криминално проявени.
-Какво са направили?
-Нищо, Митев. Ядат.
-Ядат!? И ти за това искаш да ги приберем? Луд ли се бе, Васев!? Кой прибира хора само защото ядат!?
-Знам господин капитан, че е грехота, ама ако излезе, че са чисти, ще ги пуснем.
-Не става така бе, Васев! Може да се изложим!
-Няма, господин капитан. Гаранция ви давам. Ще ги изпуснем апашите. Повярвайте ми.
Капитанът се замисли за миг. На кварталния му оставаше само година до пенсия. Стара лисица бе той. Никога не беше се обаждал по телефона току-така. Може би имаше право.
-Добре, добре, след малко патрулката ще е там. Само им ги покажете.
——-
-Васев!
-Заповядайте, господин капитан!
-Влез за малко в кабинета. Ето, там седни.
-Благодаря, господин капитан.
Кварталният отпусна огромното си тяло на един от столовете, който жално изскърца, премазан от тежестта.
-Васев, ти излезе прав. Сравнихме данните по пръстовите отпечатаци и излезе, че тези двама синковци са обрали снощи хранителен магазин в съседния град. Признаха си всичко. Ще ги осъдим по бързата процедура, защото това не им е за първи път. Винаги съм се възхищавал от тебе, Васев. Проницателен поглед имаш. Нищо не ти убягва. Ако питаш мене, не се иска само стаж. То и хиляда години стаж да имаш, не ти ли идва отвътре-нищо не става. Малко са такива като тебе. В нашото районно, ако трябва да сме честни, я има двама- я не. Ама защото все отгоре се спускат като парашутисти. Ще запалиш ли една цигара?
-Забранено е, господин капитан.
-Знам, Васев, знам, ама така съм развълнуван, че пикая на всички заповеди, които ще ми кажат, какво ще правя аз със своя живот. Това си е моят кабинет и в него ще правя каквото си искам. Тровил съм хората! Че кой влиза в моя кабинет бе, Васев!? Както и да е. Знам, че бързаш да се прибереш, ама мира нямам да науча какво ти даде основание да заподозреш тези двамата. Мангалите, де. Питам те, защото ти си стара кримка и от теб има много да се научи, ама кой го интересува. Всеки гледа да мине деня, службичката и хоп пенсия на млади години. А ти не си такъв. Уважавам те и искам да науча това-онова от стария вълк….
Кварталният започна да се върти притеснено от ласкателните думи на капитана и го прекъсна.
-Може ли да запаля и аз.
-Разбира се, Васев. Ето, заповядай.
Кварталният пое дълбоко дим и заразказва:
-Обхождам си аз квартала. Наблюдавам. Накой забравил отворена врата на автомобила, друг- отворени прозорци на ниските етажи. Спирам се да разбера, дали има хора вътре и дали са собствениците, виждам незаключени велосипеди, забравени пазарски чанти по пейките и куп други неща, които не мога сега да ги изброя. Нали разбирате, господин капитан.
-Да, Васев, разбирам. Продължавайте.
-Влизам в парка. Там деца играят, хора спят по тревата. Суматоха. Може да се открадне нещо и никой нищо няма да разбере. Гледам отдалече тези двамата, седнали на тревата и ядат. Едни такива мръсни, неумити, с изпокъсани и неизгладени дрехи. Абе сиромашия. То ако човек отиде на пикник и нещо за сядане ще си вземе, я найлон, я одеало. Знаеш как е?
Капитанът кимна в знак на съгласие.
-А тези нямат. А това означава, че този обяд не е плануван. Бачкьори са сигурно, помислих си аз. Позавъртях се насам-натам, а очите ми все в мангалите. Завъртях се пак към тях, но този път по-близо и какво да видя. Взели по една бутилка червено вино, ама купешко и ръфат луканка.
- И какво лошо има-недоумяваше капитанът.
-Нищо лошо, господин капитан. Спомних си баща ми на някакъв празник ще купи луканка. Ще нареже тънко, тънко, с вилица не можеш я забоде. Само с ръка се взима. И те наблюдава дали няма да вземеш две парчета. И с това малко парченце по половин самун хляб омахвахме.А тези ръфат на големи залци и представи си - без хляб.
