Понякога се гневим на Съдбата, вместо да сме й благодарни.

-Моля те, мили, моля те. Няма да ни отнеме и десет минути. Виж какъв е прекрасен. Една снимка само. Какво толкова. Ще ни отнеме не повече от десет минути, а ще ми остане спомен за цял живот.
-Ще закъснеем за самолета!
-Но до полета има още два часа, а ние ще сме на аерогарата за час. Много те моля.
-Добре, добре. Отивай. Аз ще те чакам в таксито.
-Не искаш ли и ти да се снимаш с папагала?
-Да бе. Хайде, отивай! Ще се снимам с папагали! Женски работи.
-Не ти ли харесва? Виж какъв е красив? Виждал ли си толкова голям и шарен папагал?
-Отивай, отивай! Хубав е, но ще закъснеем за полета. Самолетът няма да ни чака.
Момичето скочи от колата и се запъти към фотографа. Трябваше да изчака две деца да се снимат. Едвам удържаха големия папагал, но въпреки това си го прехвърляха един на друг. А той като развалена латерна постоянно повтаряше: „ Kiss me.” . Питаха фотографа какво означава и когато той им преведе, децата започнаха да го целуват.Първо едното, след което се подаваше за целувка на другото, а папагалът повтаряше отново и отново заучената реплика, сякаш чувстваше неземно удоволствие от детските ласки. И децата отново го целуваха и биха го правили навярно докато пораснат, ако майка им не ги дръпна настрана, а фотографът не си взе папагала. Следваха дърпаници и ревове от страна на двете деца, но накрая нещата се поуспокоиха и фотографът постави папагала върху лакътя на момичето. А той се клатеше наляво и надясно и постоянно повтаряше: „ Kiss me. Kiss me.” Момичето се заливаше от смях и го целуваше по огромната му човка. Лъчезарността на момичето явно впечатли птицата, защото тя пристъпи с големи крачки и се покачи на рамото й. Фотографът също се изненада от този ход на съдружника си, но въпреки това снимаше от различни позиции. Изведнъж момичето помоли да свалят папагала и повика момчето от таксито. Той погледна зад гърба й. На роклята й се бе разпростряло огромно петно. „За късмет е”- казваха хората около тях и се смееха. „Ще ви постигне щастие”-успокояваха я други. Момичето също започна да се смее, но момчето се разкрещя на фотографа, който през цялото време не спря да се извинява за небрежността на съдружника му. Накрая обеща, че за компенсация ще изпрати снимките на посочения адрес, без да иска заплащане за тях. Това донякъде успокои страстите и младежите се втурнаха към таксито. И ако ви се е случвало да бързате за някъде, знаете, че винаги се случва някой да ви забави, да стане авария или въобще нещо, което да препятства пристигането ви навреме. Трафикът. Трафикът беше причината за тяхното забавяне. Когато влязоха в аерогарата, видяха как самолетът бавно маневрираше, за да се насочи към пистата.
-Голям късмет!- крещеше неистово момчето. -Егати щастието! Отидоха ни билетите! Сега какво? Ще трябва да пътуваме с влак, за което трябва да се бръкнем отново – за билети, за рокля…И то заради твоя тъп папагал!
-Не можем ли да се обадим и да спрат самолета!?- попита наивно момичето.
-Ти слушаш ли се какво говориш!? Какви сме ние, че да спират самолета!? Някакви заспали пасажери!?
Самолетът набираше скорост по пистата. Младежите го гледаха опечалени зад огромните прозорци на чакалнята. Възможността да се приберат бързо до дома се изпаряваше с всеки изминат метър. В мига, когато трябваше да се издигне, изведнъж се наклони встрани и започна да се върти. След това избухна в пламъци. Младежите гледаха с ужасени очи случилото се. Настана суматоха. Пожарни и линейки се впуснаха от всички страни, за да помагат на бедстващите. Много от чакащите се наредиха до тях на огромния прозорец. Стояха дълго така, осъзнавайки, че можеше да бъдат в него.
Момчето прегърна момичето и прошепна:
-Да вървим.
Девойката вдигна ръце върху позореца и промълви:
-Благодаря ти, папагалче.
После заплака.