Ако Мозъкът не приема някои неща, това не означава, че те не са понятни за Душата.

-Здрасти татко. Как си днес?

-Бива. Снощи къде беше?

-В апартамента. Прибрах се късно вечерта.

-От селото ли?

-Разбира се, че от селото. Нали правя баня в къщата. В същност, готова е вече. Днес минах да те видя и да купя някои неща, та да почистя. За два дни ще съм готов и ще си те върна на село,че доста се залежа тук.

-Като се прибереш оправи прозореца.

-Кой прозорец?

-На кухнята. Това исках да ти кажа. Снощи имаше страшна буря. Кучето продължително лаеше и аз излязох в дъжда, за да видя, защо така настървено лае. Тогава видях вуйчо ти как разби прозореца и влезе в къщата. Аз виках по него, но той се правеше, че не ме чува. Взе от раклата наниза с пендарите и избяга. Аз хукнах да го гоня, но майка ти ме спря. Вика: „Остави го. Рада ще ми ги донесе.“ Вуйна ти де. Няма да ги върне тя. Ама ти оправи стъклото и вземи да сложиш една мрежа отпред, че да не влизат хайдуци. Чу ли?

-Какви ги говориш бе, татко!? Та ти откакто получи инсулта, не си станал от леглото! Четири месеца не си стъпвал на село! Майка от единадесет години е в земята!

-Ей, като кажеш нещо, си умираш на ината! Та нали всяка сутрин идвам сам в болницата и вечерта се прибирам. Да не ме докарваш ти!? И банята видях. Бива, ама това огледало така сте го лепнали накриво, че човек може да хване морска болест.

Нямаше смисъл да споря. Баща ми пак е сънувал нелепи сънища. Ама след два дни като го доведа, ще му ги покажа аз тези пендари, та да разбере, че говори измислици. И огледалото било криво… Вярно, че има златни ръце, ама и моите са такива. Понякога чувствам как е доволен от работата ми, ама никога не намира добра дума да ми каже, а все кусури ми открива.

Същата вечер се прибрах в селото. Още на улицата ме посреща съседа.

-Здрасти комшу! Снощи имаше голяма буря. Кучето не спря да вие цяла нощ. Нещо топуркаше в двора, та в дъжда излязох да видя какво е. Прозореца на кухнята си забравил да затвориш. От вятъра стъклото се счупило. Нямаше смисъл да го притварям. Утре ще трябва пак да ходиш до града.

-Благодаря ти, чичо Гочо. Ще го оправя. То аз и без това ще ходя да прибирам татко.

-А,как е той? Добре ли е?

-Добре е, добре е. Сега отивам, че работа ме чака.

Дъждът почти бе наводнил стаята. Запретнах ръкави. Започнах да чистя стъклата ,да отводнявам и подсушавам.

Някъде по малките часове привърших с чистенето. Превъзбуден от работата, запалих цигара. Гледах трепкащите звезди в чистото небе. Тогава се сетих за огледалото и пендарите. Огледалото наистина бе леко изкривено на една страна, ама трябва да се вгледаш в него, за да го забележиш. Помислих си, че е случайност това татково „откритие” и не му обърнах внимание. За пендарите бях сигурен, че са още в раклата, но реших за всеки случай да проверя. Оказа се, че тях наистина ги няма. Въпреки тяхната липса все още не можех да повярвам, че точно вуйчо е влязъл през прозореца и ги е взел. Повярвах месец по-късно, когато вуйна ми почина.

Мозъкът не приема някои неща, това не означава, че те не са понятни за Душата. "
Мъдро е! Но повече ме възхити топлотата, с която е написана тази истина!

п.п. За разказа ли? Ами... няма твой разказ, който да не ме е вълнувал дни наред...

Благодаря за хубавите думи. Синовете ми казват същото: "Прочетем разказа и после седмици наред разсъждаваме върху него.“ Тове ми е целта: да накарам хората да разсъждават за нематериалното, защото материалното остава, а ние продължаваме някъде. Дано да съм успял.