Най-големият грях е, когато убиваш душата на другия.
Владо беше интелигентен човек. Не беше тукашен. Така и не разбрах, от къде беше дошъл в нашето село. Купи една къща преди десетина години и заживя в нея. Нямаше си никой, защото нито му идваха гости, нито пък напускаше селото, за да отиде някъде. Не споделяше нищо за себе си. Ако някой започнеше да го подпитва, отклоняваше въпросите и се отдалечаваше с извинението, че има работа. Не посещаваше кръчмата никога и въпреки многобройните покани се оправдаваше, че не пие, а и цигареният дим го кара да му сълзят очите. Като всеки културен човек Владо умееше да слуша. За разлика от селяните в наше село, които говорят, без да слушат и единствената тема е дали се е заплодила кравата, или какъв разсад ще се сее тази пролет. Умееше да говори на всякакви теми и с учителя, и с попа и с овчаря. Великолепен човек, но особняк. Предпочиташе самотата.
-Винаги съм се чудел на хора, които казват, че им е скучно. Интереси нямат ли си? Хоби? Увлечения? Не помня някога да съм скучал. Все ще си намеря нещо да се занимавам. А ако ме домързи, хващам книгите – казваше той.
Един-два пъти бе предложил на нашенци книги за четене, които имаше със стотици, но те го поглеждаха с такъв учуден и възмутен поглед, сякаш им предлагаше нещо извратено и обидно. Накрая се отказа от тези си намерения.
А когато се покажеха под шумата гъбите, Владо грабваше торбите и поемаше из балкана. Нямаше ден, без да се върне с гъби. Познаваше ги прекрасно и затова веднъж го помолих и мен да научи на това. Отначало ми показваше по една- две гъби и когато научавах всичко за тях и почнех да ги разпознавам безпогрешно, пристъпваше към изучаването на други. Хубаво ми беше да другарувам с този човек, от когото можеше да научиш винаги нещо ново и интересно.
Беше края на лятото. Още от ранни зори бяхме тръгнали на лов за сърнели. Бяхме се отдалечили на около два часа път от селото, когато решихме, че е време да похапнем кой каквото е взел в торбичката. Избрахме един клонест дъб с шарена сянка и извадихме храната. Хапвахме, без да говорим. Аз си мислех по кой път е най-добре да поемем назад към селото и дали бихме намерили по него гъби, дали пък няма да ни препречи път гъстият габърак, няма ли да се забавим в дола и прочее, когато Владо изведнъж започна да говори.
-Симоти си ми единственият приятел в селото, а може би и в света. Тежка мъка разяжда душата ми. Само аз си зная за нея, защото с никого не съм говорил за това, но имам нужда да споделя болката си. Не знам дали ще ме осъдиш или не, но трябва да си наясно с какъв човек другаруваш и ако сметнеш, че грехът ми пречи на нашето приятелство, то нека това бъде последният ден, в който ще сме заедно.
Когато срещнах Мария, бях едва двадесет и три годишен. Тя бе само на седемнадесет. Мила, нежна, добра и работлива. За мен тя бе най-красивото същество на света и затова реших, че ако не се оженя за нея, повече няма да погледна друга жена и ще си остана стар ерген. За мое щастие след година се оженихме. След още година се роди и Петьо. Растеше красив и умен. Природата го бе дарила с остър ум и гъвкав език. Играеше си с думите и мислите на хората и успяваше да ги накара и да го уважават и да му вярват. Нямаше момиче, което да не бе влюбено в него. „На майка си прилича”-мислех си аз. А тя, Мария, колкото повече остаряваше, още по-хубава сякаш ставаше. Не можех поглед да сваля от нея. Много я обичах.
Така годините минаваха и Петьо навлезе в ергенския живот. Знаеш как е: приятели, купони, гаджета и куп още щуротии. А и работа си намери свястна и доходна. Но с времето забелязах как купоните му ставаха все по-чести и как постепенно се пропи. Идваше си късно, крещеше от входната врата, понякога водеше и жени със себе си и приятели. Въпреки нашите забележки, Петьо не промени живота си на гуляйджия. Започнахме да се плашим, защото с този си начин на живот можеше да изгуби работата си, да пропадне като човек, а и коя ли жена би избрала такъв мъж за съпруг. „Ако не ме харесвате, такъв какъвто съм, купете ми един пистолет и ще се гръмна, за да ви олекне” – казваше той и излизаше от стаята си. Кой родител не би направил всичко за спасение на своето дете. И ние се стараехме и с добри думи, и със заплахи, но с времето нищо не се оправяше . Напротив. Пиянските ексцесии ставаха все по-често и по-брутално. Започнаха да се чупят мебели, телевизори и какво ли не. Мария се сви в себе си и само трепереше, когато чуваше как асансьорът наближава нашия етаж. Както и се очакваше, работодателите го изгониха от работа. Започна да става още по-лошо. Почувствал се унизен, с треперещи за алкохол ръце, започна да тормози Мария за пари. Тя му даваше това, което има, но за синът ми не бе достатъчно. Започна да задлъжнява към приятели и съседните магазини, които пък притискаха нас. Това още повече го изнервяше и се стигна до там, че веднъж, когато се прибрахме от работа, липсваше неговото легло и телевизора. Беше ги продал. Изпаднахме в ужас от стореното и от бъдещето, което ни очакваше. Предложихме му да се лекува, но това още повече го вбеси и както всеки алкохолик каза, че нищо му няма, за да искаме да се лекува. „ Ако не ме харесвате такъв какъвто съм, купете ми един пистолет и ще се гръмна, за да ви олекне” -бяха ответните му думи и излезе. Независимо от всичко, му купихме ново легло, като се надявахме, че нашата грижовност ще отвори пътя на сърцето му към промяна, и телевизор купихме, но уви. Това продължи повече от двадесет години. Моята Мария се съсухри, преви се на две от срам и болка. Красивите й очи, от които в началото се стичаха сълзите на мъката, постепенно изсъхнаха и избледняха. Устните й, от които блестяха подредените й бели зъби, повече не се отваряха в усмивка. А това разбиваше още повече моето сърце.
Един ден се върнах от работа и гладам моята Мария се превива в леглото и кашля. Попитах я какво става. Да не би да е настинала нещо. Да повикам ли лекар. Но тя само махна с ръка. Вечерта кашлицата продължи, а и Мария не преставаше да се свива на леглото. На моите въпроси тя само махваше с ръка, за да ме успокои, и не казваше нищо.
Въпреки молбите ми за лекар, тя само ме поглеждаше тъжно и не позволяваше. Едва след седмица ми призна, че е паднала върху шкафчето и се е ударила в гръдния кош. Веднага разбрах, че това падане не е било случайно, защото в противен случай е щяла да ми каже това още от първия ден. Криела го е заради Петьо. Това си го призна след настойчивите ми искания и моето обещание, че няма да се карам с него. Три седмици по-късно Мария се спомина. Ребрата пробили белия дроб, който се пълнел с кръв и вода. Поне така разбрах от лекарската аутопсия. Моята Мария, моята любов, моят живот бе положен в земята. С нея умрях и аз. От този ден започнах да изпитвам омраза към моя син. Ненавиждах го, колкото и да ти изглежда невероятно.
Независимо от смъртта на майка си, той продължаваше своите пиянски изпълнения. На моите забележки отговаряше с резонното си :„ Ако не ме харесваш такъв, какъвто съм, купи ми един пистолет и ще се гръмна, за да ти олекне.” „ А ще го направиш ли или ще се измъкнеш като баба?”- зададох му въпрос аз. „ Аз ли съм баба бе. Не ме познаваш!”
Две седмици същата сцена се повтори и на репликата му „ Ако не ме харесваш….”.и тъй нататък, аз му подадох един зареден револвер, който закупих на черно. Синът ме погледна с презрение, взе пистолета и го насочи към слепоочието си. „ Мислиш, че ме е страх ли!?” „ Да!” – отвърнах аз. Това го вбеси. Натисна спусъка и в същия момент гърмежът, който възпроизведе револвера сякаш щеше да събори блока. Петьо се свлече на пода. Погледнах изцъклените му очи. Имах чувството, че до последния си миг той не повярва, че аз, родният баща съм му дал зареден пистолет. Повиках полиция и съобщих, че синът ми се е самоубил. Поне така съм го намерил. Съседите знаеха как се отнасяше с нас и ме защитиха. После продадох апартамента и купих тази къща. Знам, че бягам от себе си и че никога няма да успея в това. Знам, че съм грешен и че Господ надали ще прости за такова деяние. Но аз искам да знаеш с какъв човек дружиш и затова ти разказах тази история. Ти реши.
-Какво да решавам. Сгрешил си. Да беше купил този пистолет преди да се случи това с Мария, че сега да се радвате на старините си. Да вървим към селото, че окъсняваме. Мисля утре да хванем оня баир. Миналият път имаше пачи крак на полянката отгоре.
