Очите не винаги са достатъчни, за да виждаш.
Застанах на спирката, за да чакам автобуса, а студеният септемврийски дъжд биеше странично под напора на вятъра. Насочвах чадъра в посока на вятъра, така че поне гърдите ми да останат сухи. До мен един младеж бе подложил гърба си под ударите на дъжда и мърмореше на себе си. Неприятната ситуация ме принуждаваше да разсъждавам върху това как на държавата изобщо не й пука за хората, ако не става въпрос за пари. На спирката нямаше никакъв подслон, автобусът вероятно щеше да има двадесет минути закъснение, на улицата шахтите бяха явно затлачени и се бе образувала една огромна локва. Дано поне спре по-близо до тротоара. И тъкмо в този ред на мисли до нас се приближи да чака хубава жена, която се бе свила в една жилетка и трепереше от студ. Дожаля ми и отидох при нея.
- Влезте под чадъра! Ще се разболеете така!
- Не, благодаря! Автобусът ще дойде след малко.
- Мислите ли, че ще е веднага? Аз чакам понякога по четиридесет минути.
- Наистина ли? Вие кой автобус чакате?
- 49. А Вие?
- 75.
- Може Вашият да е по-редовен, но сте цялата мокра, настинката не Ви мърда, ако продължавате да стоите под дъжда. Вятърът е студен! Каня Ви най-учтиво в апартамента ми на чашка кафе. Моля Ви! Не ми отказвайте!
Жената се усмихна очарователно и влезе под чадъра. Явно не беше подготвена за този дъжд, защото под жилетката бе с прозрачна блузка, която по никакъв начин не я предпазваше от вятъра.
-Подръжте за малко чадъра!
Тя го пое плахо и за малко да бъде отнесена от напористия вятър. Аз свалих якето си и я загърнах. Изненадано от моя жест, момичето ме погледна право в очите. В погледа й се смесваха изненада, радост и възхищение.
- Много ми е неудобно…
- И мен ме яд, че се поддадох на чувствата си! Сега ми е студено!
Тя се усмихна и се притисна до мен.
- Май не вярвате много на синоптиците, а?
- Вярно е! Не им вярвам много.
- Вероятно, защото синоптикът е бил мъж, нали?
- Не си спомням, но твърде е възможно да е бил и мъж.
Така анализирахме поведението и характера на мъжете, жените, политиците и точно, когато почувствахме някаква близост, нейният автобус дойде. Тя ми се усмихна, изненадващо ме целуна и се качи. Шофьорът бързо затвори вратите, а тя успя да ми махне с ръка за довиждане. Малко след това дойде и моят . Затворих чадъра и се качих. По навик оставам винаги прав, независимо дали има хора, или не. На свободната седалка до мен седна младежът, с когото чакахме на спирката.
- Старче, как ги правиш тия работи? К’ва яка мацка и щеше да я свалиш още малко. Само дето ти отмъкна якето. Как може да им вярваш на тия жени? А казват,че с възрастта човек помъдрява! Празни приказки!
- Мислиш ли, че ме е завлякла?
- Сто процента съм сигурен! – и от дългогодишната практика през своя житейски опит изказа дълбокомислена мъдрост: – Те, жените, ако ги лигавиш, ще ти се качат на главата. Затова тормоз – хем ще те уважават повече, хем ще си рахат!
В този момент телефонът ми звънна.
- Моля?
- Исках само да Ви кажа, че документите са Ви останали в якето. Не се притеснявайте за тях, довечера като дойдете у дома, ще Ви ги предам.
Младежът явно чу разговора и ме погледна възхитен.
- Егати далаверата! Тя е твоя, старче! Паднала е в джибрите! И к’во? Само дето имаше чадър! А бе къде ги продават тези чадъри? Ще си купя и аз един! А не, ще взема два, за всеки случай! Егати далаверата!