С нея израснахме заедно. Тъй като бяхме връстници, учихме в едни и същи училища, стояхме на един и същи чин. Къщите ни бяха на една ограда и това бе повод да прекарваме по-голямата част от деня си заедно. Беше много добро момиче, скромно и възпитано, за разлика от повечето ми съученички.
Влизането ми в казармата ни раздели за кратко, но приятелството ни придоби един особен оттенък. Тя беше истинска жена и изпитваше непреодолими природни желания да стане майка. Може би момчетата по-късно узряват за тези неща и аз останах чужд за нейния повик. Въпреки това, всичко си вървеше по старому до деня, в който реши да се омъжи.
И разбира се, за да има баланс в природата, й се падна мъж, който не заслужаваше просто да съществува, камо ли да създава семейство. И тъй като по правило никой човек не се жени, за да се развежда, моята приятелка търпеше пиянски побои и психически тормоз. За щастие, ако мога, а аз мога така да се изразя, нещастният й съпруг една сутрин бе намерен в крайпътна канавка – пребит до смърт и ограбен.
Останала сама с двете си деца, моята приятелка живееше отруден и тежък живот. Разбира се, по всякакъв начин се стараех да й помагам с каквото можех, като през цялото време внимавах това да остане незабелязано. Децата й винаги бяха изпрани, изгладени и чисти. Дъщеря й беше изключително добро и възпитано момиче и не й създаваше никакви грижи, но синът й, който бе по-голямото дете, тръгна по лоши пътища – стана наркоман, започна да краде и след двудневно отсъствие от дома, тялото му бе намерено в реката на няколко километра от града.
Тази смърт напълно съсипа живота на моята приятелка. И в крайна сметка, на четиридесет години, тя изглеждаше твърде състарена за възрастта си. Беше си втълпила, че е лоша майка, която не е възпитала детето си както трябва. Постоянните терзания доведоха до нови неприятности. Откриха й рак на стомаха. Оставали й още два-три месеца. Медицината била безсилна, за да й помогне. Ракът бил се разпространил по цялото тяло. Почти всички органи били засегнати с метастази и единственото, с което можели да помогнат, било обезболяващите лекарства.
Още на другия ден, щом разбрах от дъщеря й, че си е у дома, реших да я посетя. Светла, така се казваше моята приятелка, ме посрещна с полуусмивка. Изрази радостта си, че съм й дошъл на гости и след това започна да се укорява, че е на легло и не може да ме посрещне, че дъщеря й не е в момента тук, за да ми поднесе кафе и още хиляди извинения за какво ли не. Опитвах се да я успокоя, че съм дошъл да я видя, а не да пия кафе и не трябва да се притеснява изобщо за мен. Оставих плодове, сокове и още някои неща от първа необходимост и след час си тръгнах. През цялото време тя се притесняваше за дъщеря си, която беше приета студентка, че ще я изостави и няма как да й помага. Но най-много се измъчваше за сина си, като постоянно се упрекваше за това, че вероятно не му е отделяла необходимото внимание.
Дните минаваха и аз винаги, когато намирах време, се отбивах да я навестя. Месец по-късно, болките й ставаха все по-силни и непоносими. Тогава за първи път чух от нея, че не може да издържа и че самоубийството е единственото й спасение. Проблемът беше, че тя самата не можеше да го осъществи, защото беше безпомощна да стане, камо ли да предприеме някакви подходящи действия.
След няколко мои посещения започна да ме моли за помощ, като по всякакъв начин ме убеждаваше, че никой няма нищо да разбере, защото всички знаят, че е болна от рак и би било нормално да я настигне смъртта, след като дори и лекарите са го потвърдили. Даваше ми примери за самоубийства, които са граничели с героизъм, саможертви в името на свободата, приятелството, любовта и пр. Убеждаваше ме, че не само болката е причина за това нейно искане, а и неприятностите, които е причинила на близките си хора. Разбира се, аз бях на кръстопът. Ако помогнех – щях да бъда убиец, ако откажех – нямаше да съм истински приятел.
След това идваха безброй въпроси… Ако помогна – всъщност, аз убиец ли съм или не? Ако не съм, тогава какъв се явявам? Грешно ли е да се помага или не в такива случаи? Разбира се, тези въпроси бяха нерешими, отразяваха се на моята психика и аз бях обсебен от тях ден и нощ. Дори започнах да мисля варианти за по-скорошната й смърт и нейното спасение. Страхувах се вече да я посещавам, защото знаех какво ще последва. Но след кратка борба със себе си, отново бях до леглото й. В последните няколко дни тя не приемаше вече никаква храна въпреки моите молби и тези на дъщеря й.
Двата месеца отдавна бяха изтекли, а смъртта все не идваше и не идваше. Дори започнах да вярвам, че може би ще се оправи, че лекарите са сгрешили. Казах й тази си надежда, а тя ми отвърна, че болките й са толкова силни, че понякога дори не ги усеща и отдавна е мъртва, но нещо я държи здраво и не я пуска.
В първия миг не обърнах внимание на думите й, но на другия ден вече бях почти сигурен в тях. Причина за това бе сънят. Кошмарен сън, както се изразяваме ние. Сън, от който не можеш да избягаш и знаеш, че иска да ти каже нещо, но не разбираш какво.
Сънят бе кратък и ясен: Светла бе прегърнала сина си така силно, че не искаше да се раздели от него въпреки молбите на съществата, които я викаха. Тези същества бяха толкова много и я молеха така искрено, сякаш бяха нейни приятели и нямаха намерение да прилагат никакво насилие, защото бяха убедени, че все някога моята приятелка ще ги последва, въпреки съпротивата си. Не ме питайте какви бяха тези същества, защото аз не ги виждах, но ги усещах и чувах. Спомням си още, че в съня тялото й бе здраво и жилаво, без никакви признаци на болест, а очите й изразяваха и нежност към тези същества, и молба.
Сутринта се постарах да си припомня този сън с най-малките подробности, защото знаех, че той ще ми покаже пътя за нейното спасение. През целия ден се опитвах да правя анализ и предположения. Нищо не можех да разбера въпреки усилията ми да разгадая съня и реша изхода. Знаех, че смъртта ще настъпи, когато тя се освободи от сина си. Но знаех, че него вече го няма. Тогава по какъв начин той я задържа? Това не ми беше ясно. Може би бе нужно само някакво действие, дума или предмет и тя щеше да се освободи. Но какво? Имах самочувствието на интелигентен човек, със собствена философия за живота и смъртта, но това в момента не ми помагаше изобщо. Сигурно, ако бях психолог, психотерапевт или каквото и да е психо, щях да знам какво да правя, но аз не бях.
Така отмина целия ден и реших отново да я посетя, въпреки че нямах никакъв план или просто казано, щях да реша какво да правя на место. Тъкмо мислех да пъхна ключа, а аз имах такъв за нейния дом, когато, за моя радост, на вратата ме посрещна дъщеря й. Каза ми, че цяла нощ майка й е бълнувала и единственото, което казвала, било името на брат й. Чувствах тъгата в цялото й същество. Майка й я беше забравила. Не бе проронила и дума за нея, не бе изразила и капчица благодарност за грижите, които тя бе положила, както и за това, че никога за нищо не й е създавала проблеми.
Казах на момичето, че когато всичко свърши, искам да поговорим и помолих да ми отдели колкото се може повече време за това. Разбира се, тя се съгласи, но тъгата в очите й остана. Извини се, че има работа в кухнята и ме покани в стаята на майка си.
Когато застанах до леглото на Светла, разбрах, че всъщност не знаех какво да кажа. Чувствах само, че целият разговор трябваше да се върти около живота или смъртта на сина й. Тогава сякаш нещо ми просветна, все едно някой от някъде ми казваше думите и аз започнах да говоря такива небивалици, които и не предполагах, че ще мога да измисля.
- Все пак ти отгледа прекрасни деца, с които би трябвало да се гордее всяка майка…
Тъй като моята приятелка имаше винаги доверие в думите ми, познаваше ме като човек, който не говори празни приказки и никога лъжи, сега ме погледна с очи, в които се криеше изненада и може би укор. Очите й въпреки умиращото тяло бяха живи и изразителни. Те сякаш говореха вместо устните й.
- Моля те… – едва се отрониха думите й от сухите устни.
- Нима една саможертва не заличава прегрешенията на изминалия живот? – запитах я невинно аз. Бях се превъплатил в най-наглия лъжец, толкова изкусен и твърд в думите си, че се учудих сам от себе си.
- Какво…..искаш….. да кажеш?
Независимо, че знаех колко трудно й е да говори, умишлено изострях вниманието й върху моите думи, така че да се съсредоточи, да й направят впечатление, а след това да се замисли върху тях.
- Стига, Светле! Искаш да кажеш, че нищо не знаеш за смъртта на сина ти?
- Какво ….да знам?
-Че се е удавил, защото се е хвърлил да спасява онази самоубийца….
- Какви ги говориш? ….Та той….не може да плува….
- Така ли? – учудих се на свой ред аз. Наистина не знаех този факт, който само за миг ме разконцентрира, но продължих с лъжите си.
- Затова ли момичето твърди, че когато е била на дъното, синът ти застанал под нея, грабнал тялото и като се изтласкал с крака я избутал към брега. След това просто не го видяла да излиза, въпреки че стояла дълго на брега – измръзнала и уплашена. Пише, че си спомня само осанката, страшната сила, с която я изхвърлил и силните му ръце. По описанието й всичко говори, че това е синът ти. А и няма намерени други удавени, освен него. Няма никакво съмнение, че синът ти се е жертвал заради нея.
Явно лъжата ми бе перфектна, защото очите й дълго останаха впити в моите. Просто ме изследваше. Стараех се да не отклонявам поглед, за да не предизвиквам съмнение и най-нагло я попитах:
- Наистина ли, не знаеше за това?
На въпроса ми тя отговори с въпрос.
- Къде го прочете?
Усещах в говора й някаква сила, която ми даваше надежда, че ще успея – ако не в освобождението й, поне със успокоението, с което щеше да си отиде.
- Преди месец излезе статия – изповед на едно момиче. Сега е щастливо омъжена с две малки деца. Вероятно дъщеря ти не го е прочела, защото не й е до четене на списания. Не трябва да й се сърдиш. Аз ще издиря списанието и ще ти го прочета. Обещавам, ако не утре, то в други ден със сигурност ще го донеса. Предполагам, че в библиотеката го има. Ако не, ще го взема от този мой приятел, в който бях на гости и го прочетох.

За да бъда по-убедителен, сложих ръка върху нейната. Тя притисна моята. Пръстите й се впиваха все повече и повече в ръката ми. Започнах да усещам страшна болка и дори се уплаших от невероятната сила, която имаше в това умиращо тяло – сила, надвишаваща всички мои очаквания. Пръстите й се впиваха още по-дълбоко. Имах чувството, че пръстите й ще пробият ръката ми и ще се съединят през моите. Въпреки болката държах ръката си в нейната, защото по някакъв начин знаех, че всичко в този миг има значение и че може би се решават неща, за които ние изобщо не знаем, че съществуват. Не знам колко продължи това мое страдание, но усетих как пръстите й започнаха да освобождават ръката ми и в нея да се влива нова живителна кръв. Когато бе напълно освободена, аз не я отдръпнах, а продължавах да я държа в нейната. Очите й останаха все така втренчени в мен, но някак безизразни и празни. Моята приятелка беше тръгнала по дългите и непознати пътища на необятното.

* * *
Месец по-късно дъщерята на Светла ме покани, както се бяхме разбрали.
Естествено тя нищо не знаеше за последния ни разговор с майка й, а и аз нямах намерение да й го споменавам. Целта ми беше да успокоя душата на това момиче, което вероятно страдаше най-вече от мнимото безразличие на майка си.
- Относно брат ти, майка ти изпитваше угризения на съвестта, че не е изпълнила предназначението си и това много й тежеше. То е като грижата за цветята в дома. На тези, които растат здрави и свежи, обръщаме по-малко внимание и полагаме по-малко грижи за тях, отколкото за болните и посърналите. Всъщност, майка ти много се страхуваше, че ще те остави сама, без опора. Каза ми, че след смъртта на брат ти, единствено ти си осмисляла нейния живот и ако е нямала теб и твоята обич, отдавна да си е тръгнала от този свят. Обещах й, че ще ти помагам, с каквото мога и с радост ще го направя.
Очите на момичето просветнаха! Гледаше ме с очакване, надяваше се да чуе още нещо. Сякаш облак се отмести от лицето й и то засия озарено. Говорихме дълго за майка й, за брат й, за повратностите на живота.
След това се разделихме. Въпреки поднесените лъжи, които изговорих на моята приятелка, а сега и на дъщеря й, не изпитвах угризения на съвестта, не се чувствах лъжец. Напротив – гордеех се, че съм влял вяра и радост в душите им.
Доколко съм бил прав, ще разбера може би, когато се срещна с Него – там някъде.