- Защо бе, дядо? Какво толкова – едно дърво!
Дядото беше седнал на столчето и мрачно гледаше смокинята. Толкова години вдишваше аромата й, а сега… Искаха да я отсекат!
”Защо да пречи на магазина?” – недоумяваше старецът. Той може да се вдигне и от едната страна на смокинята, и от другата.
- Не знам, Янко! Не знам! Грехота е така да се погуби едно дърво ей тъй за нищо, дето се казва. Живо същество е това! Мисля си, че може да вдигнете магазина встрани от смокинята.
- Стига бе, дядо! Сякаш ще убиваме човек! Хората що дърва секат за огрев, а ти? Пък и нали знаеш, магазин на кьоше…
- Вярно е, ама мъка ми е за нея! Та тя е на… – старецът замълча за миг и продължи. – На нея аз съм се катерил. На нея баща ти съм люлял, Бог да го прости! Забрави ли, че като малък не можех те сваля от нея. Баба ти, като беше жива, какви сладка правеше – от зелени смокини с портокалова коричка и бадем в тях, забрави ли?
- Хайде, хайде, за една смокиня ще се поболееш!
- Не е така! Мъка ми е, защото това дърво само ни е радвало, плод ни е давало, що мастика сме изпили под неговата сянка, а и е най-старото в града. Колко много години са му били нужни, за да стане такова голямо, а сега за бързо и да го няма, защото магазин ще се прави!
- Чак пък само да ни е радвало… – намеси се снахата. – Да не забравяме колко паяци и мравки има по него, та чак в къщата влизат. Пък и като почнат да зреят смокините по върхарите и да падат като бомби отгоре, и да се разпльоскват по земята! Наесен да не говорим, че само листа събираме.
Старецът отново замлъкна.
”Вярно е, ама не може всичко да е хубаво. Как ги обичаше бабичката тези смокини!? Мине се, не мине и ме накара да се покатеря на дървото, да й търся узрели. А аз ще й я обеля и хоп, в устата ще й я дам.”
Очите му се просълзиха и внукът му забеляза това .
- Стига бе, дядо! – врътна се и влезе в лятната одая.
След малко излезе оттам с цигара в уста.
- Знам, че ти е мъчно и те разбирам напълно, ама виждаш, че с парите за три месеца от курорта не можем да вържем двата края. Разбираш, че трябва някакъв друг доход да имаме. Ако направим магазина от едната страна, всички, които минават по другата улица, ще го подминават, без да знаят, че изобщо съществува.
- Ама, хората ще го научат!
- Кои? Курортистите ли?
- Правете, каквото сте решили! Може би съм вече много стар, за да проумея някои неща, пък и да решавам живота на хората на тази възраст, не бих си позволил.
Старецът въздъхна тежко и замълча. Знаеше, че съдбата на смокинята вече е предопределена. Надигна се с мъка от стола и затътри крака към одаята, за да си полегне, уморен от безкрайните уговаряния, които вече беше забравил кога започнаха.
На другата сутрин след няколкочасов рев на резачката смокинята беше нарязана за огрев и прибрана в избата.
Няколко месеца по-късно старецът вече го нямаше, беше си отишъл.
Магазинът бе построен и за новия курорт работеше на пълни обороти.
Веднъж в магазина влезе мъж на средна възраст. Разглеждаше безцелно стоките по витрината. Явно изчакваше да излезе и последният клиент.
- Отдавна не съм идвал на море, тъй като имах доста проблеми, но градът ви така се е променил, че вече не мога да се ориентирам добре. Бихте ли ми помогнали?
- Разбира се! Познавам целия град.
- Някъде тук живееше бай Ставри – изключително добър и гостоприемен човек. В двора му имаше една огромна смокиня.Та исках при него да отседна.
- Да, да, на точното място сте, но го няма вече и дядо Ставри, и старата смокиня. Дядо се помина преди половин година, а смокинята отсякохме заради магазина – пречеше.
- Жалко! Сладкодумен човек беше. И мъдър. Щеше ми се пак да поприказвам с него, да пием по една мастика, пък и от смокинята да си похапна, ама щом Господ е рекъл тъй. Между другото, беше ми споменал, че това дърво го е засял баща му, когато дядо Ставри се е родил. Жалко, много жалко – заклати тъжно глава странникът и се запъти към вратата.
- Ако не сте отседнали никъде, заповядайте у нас! – опита се да разведри обстановката Янко.
- О, благодаря ви много, ама аз заради две незабравими неща съм дошъл в този град. Иначе, курорти много и квартири, дал Бог, под път и над път! Понякога един човек или едно дърво могат да олицетворяват цял град и ако те не съществуват, то този град е мъртъв, колкото и магазини да има в него.
После кимна с глава за сбогом, отвори вратата и потъна в гъмжилото от хора.