Никога не отричай онова, което не познаваш.

Отец Щерион затвори внимателно вратата, която се бореше с мразовития есенен вятър. Солени пръски посипаха замисленото му лице. Наведе глава и се затътри към дома си. Отвръщаше на поздравите отправени му от малцината дръзнали да излязат в мразовития ден. Случилото се, сякаш хвърли нова светлина в душата му. „Значи има Бог” промълвиха тихо устните му. Не че се съмняваше в това, но думите на момичето утвърдиха още повече вярата му. Не му се прибираше в къщи. Искаше да остане сам със себе си и да анализира всичко което чу. И кучето? Как се хвърляше само по портата !? А ние си мислехме, че е вятъра. И лая му такъв един, особен. Не разбра как се намери на кея. Вятърът там сякаш беше в стихията си. Ледени пръски на вълни, на вълни обливаха лицето му,а той дори не се опитваше да ги избърше. „Няма как това дете да си го измисли. Прекалено малко е, за да си го съчини. А и ползата от лъжа, какво ще й донесе –нищо!” Доближи две чайки, които бяха кацнали по перилата и те отлетяха с крясък. „ Истина казва детето. От къде тогава ще знае имената на покойници, които са си отишли от този свят, години преди да се роди самата тя? Истина казва. Истина.”

-Отец Щерион, добре ли сте? – нечия ръка леко го докосна по рамото.

-Да, добре съм – отвърна свещеника, още преди да беше видял човека до себе си.

-Сигурен ли сте?

-Да, сигурен съм. Благодаря!

-Трудно е да повярва човек като ви гледа. Къде сте тръгнали в този мразовит ден и то на кея!?

-Аз… Бях се замислил… и не разбрах как дойдох на това място.

-Предполагам, че е станало нещо такова. – усмихна се младежът.

-Чакай, чакай. Ти не си ли Димитър, на Ортодокси сина?

-Да, аз съм. Сега да не ми се скарате, че не посещавам неделните ви проповеди? Не съм от силно вярващите. Знаете го.

-Да, знам. И не ви се сърдя за откровеността. Но момичето…. спомена баща ви. И каза, че той се чувствал прекрасно. Пратил ви поздрави и ви моли да не се притеснявате за него. Да, точно такива бяха думите ъ.

-Чакайте, чакайте, отче! За какво момиче говорите, къде се чувства добре баща ми и изобщо може ли човек да се чувства добре на два метра под земята, освен ако не го духа студеният морски вятър по това време на годината?

-Да, да. Ще ви кажа – подхвана старецът младежа под ръка. Ако искате да седнем хей на онази пейка на алеята.

Младият мъж изгледа учуден отчето. Погледна го изпитателно в лицето и прошепна:

-Вие сериозно ли ми предлагате да седна на онази подгизнала пейка? Да ни заливат студените пръски ,а ние кротко да си говорим?

-Да, защо не?

Младежът се засмя и отново погледна изпитателно стареца.

-Нали знате за какви ще ни помислят?

-За какви? – попита на свой ред недоумяващо отчето.

-Добре, добре, да сядаме.

Младежът бръкна във вътрешния джоб на палтото си и изкара кутия цигари. Измъкна една, която почти веднага се намокри. После дълго се опитваше да я запали с кибрита си, но тя се пречупи под напора на водата и силния вятър. Отказа се и я захвърли. Седна разочарован на пейката редом до отец Щерион и го погледна с питащ поглед.

Старецът не срещна погледа му, но сякаш разбра раздразнимостта на младежа и заговори приглушено:

-Нали знаеш Елена, дъщерята на Катерини. Онова момиче, което е в кома.

-Да знам ги, макар и да не ги познавам лично. Малък град. Всички се знаем. Клюките са във всеки дом. И…?

-Днес Катерини ме повика у дома си, за да иска съвет. Тъй като минаха четиридесет дни откакто детето и е в безсъзнание . Та…какво ще правим с него? Отговорих й, че самият аз не знам, но надали и лекарите ще дадат някакъв разумен отговор.

-Четиридесет дни ли станаха?

-Станаха.

-Без да стане от леглото си?

Старецът само кимна с глава.

-Без да се храни? Без да пие вода?

-А, не. Вода пиела, но храна не приемала.

-Господи, няма да издържи дълго.

-Не споменавай името Господне напразно, невернико!

-Извинявай отче!

-След като се помолих за здравето на детето й, Катерини ме заведе в другата стая и ме помоли да почакам малко, за да ми направи кафе. Аз прибирах молитвеника и кръста в чантата си, когато дворната врата започна силно да се блъска. Кучето започна да скача върху нея, сякаш зад вратата се намираше някой познат. Това продължи близо пет минути. Катерини дойде при мен, за да се извини. Кафето било готово, но щяла да погледне на улицата, дали няма някой неочакван посетител и тогава ще ми го поднесе. Кимнах с глава и тя излезе. Позабави се малко, но когато влезна отново в стаята сякаш я бяха поливали с кофи вода. Беше мокра до кости.

-Глупаво куче. Никого нямаше на улицата. Когато отворих
портата „страшния ни пазач”, се втурна покрай мен и започна да дращи по вратата на къщата. „Няма да те пусна вътре, глупчо!-рекла му тя. Цялата съм мокра заради теб!” Ще ме извините отче, но ще отида да се преоблека, че цялата треперя.

-Отивай, не се притеснявай. – опитах се да я успокоя аз.

Не след дълго, Катерини донесе две чашки кафе и в мига, когато сръбна от чашата чух някакъв тих глас:”Мамо?”

Тъкмо да попитам Катерини дали и тя не чу този повик, но жената вече летеше към стаята на детето си. Аз докато стана и отида, гледам как тя прегръща рожбата си, а Елена сплела ръце на раменете й. Започнах да пея хвалебствени псалми и да възхвалявам Господа наш Исуса Христа. Искрено ти казвам синко, в този момент не знаех как да изразя вълнението от случилото се. Катерини плачеше от радост, а болното й дете се чудеше как да я успокои. То говореше бързо и припряно, сякаш само часове бе спало най-сладкият си сън ,а сега се опитваше да навакса дългото си мълчание.

-Успокой се миличка! Всичко свърши! Почини си! После всичко ще ми кажеш. Времето е пред нас.

Но детето не искаше да мълчи. Въпреки увещанията на майка си, то не спираше да говори. Майката се предаде и остави дъщеря си спокойно да се наговори.

-Навярно като съм заспала и сънувам, че летя. Летя над морето, над нашата къща, над училището, изобщо навсякъде. Летя бързо, после бавно се спускам и почти оставам във въздуха неподвижна. Виках отгоре на всички хора, които познавам , но никой не ме чуваше и не ме забелязваше. После започнах да летя към облаците. Летях толкова бързо, че нашата къща стана като точка. После целият град стана като точка и накрая се отдалечих толкова много, че Земята заприлича на топка, после на орех и накрая изчезна.

-Не се ли притесняваше, че ще се изгубиш?-намеси се майка й.

-Не, аз познавам пътя. И друг път съм ходила там.

-Къде?

-Където бях.

-А къде беше, мила моя?

-В моята къща.

-Твоята къща не е ли тук, у дома, при мен….?

-Мамо, не се сърди…

-Добре, детето ми. Продължавай.

-Когато отидох там, ме посрещна същата жена, която винаги ме е посрещала. Както винаги ме хвана за ръка и ме поведе сред градините от цъфнали рози. После тичахме из поляните. Тревите там са толкова високи, че трябваше да се надигам на пръсти, за да не изгубя от поглед жената. А тя бе толкова мила с мен, че изпълняваше всяко мое желание. Всъщност винаги е била такава. Има едни толкова топли очи…и погледа ъ е толкова мил…

Старецът махна с ръка.

-Момичето разказваше толкова дълго какво е видяло, че няма никакъв смисъл да те обременявам с всички подробности,синко. Направи ми впечатление обаче, че тя спомена баща ти, когото е видяла на брега на морето с чичо ти Костаки . Говорели за нещо. Когато отишла при тях, те ъ казали да прати вест до близките им, че са добре и да не се притеснявате за тях.

-Баща ми и чичо Костаки не се понасяха. Винаги са се карали. За всичко.

-Да, така е. Но понякога така се случва. Караш се с най-добрият си приятел, а с врага – не, защото не ти пука, какво ще се случи с врага, но за приятеля те боли сърцето, ако го сполети беда.

Младежът се замисли, а отчето продължи:

-Много имена спомена детето. Някои от тях бяха починали много преди тя да се роди. На въпроса ми: „От къде ги познаваш?”, тя ми отвърна: „От преди да си избера тази си майка и да дойда при вас.” Тогава Катерини се разплака ,а Елена спря за малко своя разказ, за да я успокои. След това продължи:

-Но когато излязохме от красивия град отидохме в друг, където хората се измъчваха. Никой не ги притесняваше, но те стояха натъжени, безутешни и страдаха. Знаеха своите прегрешения и се измъчваха поради това. Те бяха лоши хора.

Старецът махна с ръка, сякаш искаше да пропъди лоши мисли.

-И знаеш ли колко хора спомена от лошите? Лошите…., които не изпускаха неделна проповед и бяха най-верни християни. Много от тях смятах за по-чисти и от мен, така да се каже. А то какво излезе?!

-Защото си доверчив отче. Да си призная, все още изпитвам съмнения от разказа й.

-Защо!? – погледна го право в очите старецът.

-Струва ми се, че й е промит мозъка.

-От кого?

-От вас .От майка си.Знам ли?

-Никога не съм контактувал с това дете! А и майката, като вас невернико, рядко или по-точно почти никога не посещава неделните проповеди. Всъщност това е болест при всички млади. Не само при вас. Един се оплаква с умората от работата, друг с ангажименти в къщи, трети с наглеждане на болен и прочее. Но нека завърша поне разказа на детето. Повтарям думите ъ по памет:

-Не знам колко време беше минало, но жената, която ме държеше за ръка ми каза, че е време да се прибирам и че всички страдат, поради моето отсъствие. Разбира се аз не исках да си тръгвам и я молех най-горещо да остана, но тя беше категорична и ме изпрати по пътя към дома. Още отдалече усетих мириса на кафе и си помислих, че все пак е хубаво да бъда при мама и тя да не страда за мен. Когато дойдох, първо ме посрещна Ликош², нашето куче. То започна да дращи по външната порта, за да ми отвори, а аз му виках да престане, защото не може да достигне дръжката, а и майка ще дойде да ме посрещне след малко. Както и стана. Само че майка не ме видя, въпреки че аз й виках „Мамо, мамо, прибрах се!” Взех шепа вода от коритото и я напръсках, но тя само избърса лицето си и бързо се прибра в къщата без да ме забележи. Аз също се прибрах с нея, а Ликош продължаваше да дращи от радост сега вече на вратата на къщата. Минах покрай двама ви и влезнах в стаята си. Видях се как лежа неподвижна на леглото. Знаех, че ако се върна в тялото си няма да мога да летя, но заради мама, трябваше да го направя.

-Тук, както се досещаш, Катерини проля една река сълзи, като не спираше да целува момичето. Та това се случи днес и аз съм много развълнуван. Сега ще тръгвам, че и жена ми сигурно се притеснява. Е, младежо поне татко ти е добре.

Старецът бавно надигна натежалото си тяло.

- А, как щях да забравя. Татко ти казал още, да не правиш това, което си намислил! Че дом трудно се гради. Е, сполай ти!

Младият мъж дълго стоя на пейката, но не чувстваше нито студ, нито ледените пръски, които го шибаха в лицето. Обеща си никога да не продава бащиния дом, всъщност което бе планувал да направи. После дълго стоя замислен на пейката. Не беше споменал за своите планове на никого. От къде можеше отчето да знае за тях? Дали разказа на това дете не бе истина? Тръгна едва когато влюбена двойка мина покрай него и чу гласа на момичето:

-Този със сигурност е луд!

1.Сарандарина – четиридесетдневната /саранда-четиридесет – гр./Прякор на жена от Поморие. Разказа е по действителен случай станал около 1900 г., но имената на героите са измислени.

2.Лакош – вълк/гр/