Винаги съм смятал, че една държава просперира едва тогава, когато нейните закони са железни и гражданите й са коректни платци. Затова и аз, като верен неин поданик, плащам всичките си задължения винаги и в срок. За да не бъда в ущърб на нейната икономика и да напълня хазната й, защото в интерес на истината тя винаги е празна и едно мое неплащане би се отразило дотолкова, че би изпаднала в хиперинфлация или, не дай си Боже, в колапс. Не, не искам аз да съм причината за упадъка на Родината ми! Може би историята би ми простила това, но аз не. Понякога това ми създава доста трудности, но когато човек милее за отечеството си и най-вече за икономиката, която е нервната система на този организъм, наречен държава, то аз като неин радетел не стоя със скръстени ръце, а плащам. Плащам си всичко, както е по закон, защото така е редно, нали? Макар и трудно, успявам да преодолея всички препятствия по пътя си, но плащам. Ако шефът ти е свестен, го помолваш за един ден в месеца, в който ще трябва да си платиш ток, вода, кабелна телевизия, телефон, мобилни телефони, глоби за неправилно паркиране, данък кола, данък сгради, парно и други подобни дребни разходи, които, както казах, са като стимулатор за икономиката. Решавам аз, някъде около два часа преди края на работното време да помоля работодателя за една малка услуга – да ме пусне по-раничко, за да изпълня своя дълг, както би направил всеки добросъвестен гражданин. Шефът, разбира се, като всеки свестен шеф, а те всички сякаш една майка ги е раждала и от един учебник се учат, в първия момент ще те изгледа намусено, ще остави настрани калкулаторчето и ще рече:
- Точно сега ли, бе, Бльончев? Знаеш колко много работа имаме! Хора няма! Виждаш, закъсняваме с обекта. Притискат ме отвсякъде! – и ще запали нервно пурата, загледан нейде през прозореца. Може би започва да пресмята загубите си или как така да направи, че с малкото хора, които му остават, да успее да закърпи плана си за деня. Между впрочем навремето си мислех, че с идването на демокрацията ще се премахнат и плановете, но явно съм се лъгал, защото плановете си останаха, но вероятно те си са нещо наследствено.
- Шефе, знам, че е така, но докато се прибера, всички учреждения вече са затворени, и ако не си платя, ще ми спрат тока, парното, водата, телефона….
- Добре де, добре!– прекъсва ме шефът – хора сме, в края на краищата! Какво човешко ще ни остане, ако не си помагаме? Отивай, върши си работата и успех!
”Господи!” - помислих си аз, ”Колко малко истински хора са останали по света, а аз да изкарам такъв късмет, че да бъда под крилото именно на такъв!”
Прииска ми се да го разцелувам, но с мъка успях да се овладея, защото не знаех как ще възприеме моите спонтанни чувства. Ето затова са нужни секретарките! В един такъв сюблимен момент да поемат всички удари на съдбата вместо твоя шеф!
След вежливото ми пожелание за спорен ден, в момента, когато щях лекичко да притворя вратата на кабинета, шефът ме спря.
- Бльончев, неудобно ми е да те помоля, но в събота ще ми са нужни хора, знаеш гоним срокове. Притиснат съм от времето. Страхувам се, че в противен случай ще трябва да платим неустойки, което не е добре за имиджа и финансите на фирмата. Ще ти бъде ли удобно да помогнеш на хората? Много ще съм ти благодарен!
Господи, какъв скромен човек! Началник, а те моли, вместо да ти заповядва. Ето, затова бях по митинги, затова бях червен, син, жълт и после не знам какъв, затова радувах за демокрация, за да видя този миг, когато шефът ще ме моли! Аз – работникът, изправен като колос с чук и сърп в ръка, гледам отвисоко редовия шеф! Мисля дори, че в крайчеца на очите му проблясна сълза, която още веднъж показваше колко беззащитен и уязвим може да бъде всеки човек, независимо на какъв пост се намира. Той си сложи бързо очилата, може би засрамен от тази си слабост и аз го разбирах, защото ние бяхме един род същества, един отбор.
- Разбира се, шефе! – побързах да го успокоя. – Разбирам колко Ви е тежко и в събота ще дойда да помогна.
- Благодаря ти Бльончев, знаех си, че мога да разчитам на теб! Извини ме че ти говоря на ти…
- О, няма защо, шефе! Толкова се радвам, че ще помогна на фирмата! Надявам се с моя труд да спомогна ….
- Добре, добре! – прекъсна ме той. – Хайде, отивай, за да не затворят учрежденията!
Излязох навън и запалих цигара. Бях толкова щастлив! Идваше ми да пея, да прегърна хората, които минаваха забързани покрай мен, да разцелувам касиерката, на която платих, а тя си имаше всичко, за което би мечтала една жена. Но добре, че не можех да си изпълня желанието, защото щях да се чудя от къде да започна. От очите ли, от сочните й устни или от сочните й… Както и да е!
Само за два часа успях дя си платя задълженията, които висяха на врата ми като воденичен камък. А камъкът, от своя страна, висеше около врата ми ежечасно, ежедневно, ежемесечно, доживот. Чувствах се като удавник, застанал над почти пресъхнала рекичка и очакващ изпускането на близкия язовир. Знаеш, че все някога ще се случи, но търпението ти се изчерпва, сядаш на близкия камък – уморен и безсилен. И точно в този момент те грабва вълната и те повлича. Ти се бориш с нея, защото не искаш тя да те удави, а ти по собствено желание. Но благодарение на този камък, икономиката ни ще просперира, а това ми дава нови сили да се боря с трудностите, да преодолявам лишенията и да вървя напред.
Така разсъждавайки, се прибирах у дома, изпълнен с оптимизъм и щастие. Тъкмо си събух обувките и сложих пантофите, когато на вратана се позвъни. Пред мен стоеше пощенски куриер.
- Господин Бльончев?
- Същият.
- Подпишете тук, моля. Имате известие.
- И за каво се отнася?
- Изравнителни сметки за предходни години. Платете си ги в най-кратък срок, защото вървят лихви и начисления. Все пак се отнася за шестдесет стотинки.
- Шестдесет стотинки? Разбира се, че ще ги платя!
Притворих вратата и се замислих. Колко е бедна нашата хазна, та трябва да се събират стотинки от хората, но народът е казал: ”Капка по капка – вир!”
В душата ми се надигна вълна като Тихоокеанско цунами от омраза към всички нередовни данъкоплатци. Те бяха срам за Отечеството, но както е казал народът, всеки си носи кръста.
На следващия ден бях отново в кабинета на шефа, за да го помоля за още едно излизане. Разбира се, шефът като всеки прекрасен човек, влезе в положението, като ме пусна. Но и аз му влезнах в положение, като му обещах, че ще работя и в неделя, защото ако не си помагаме, какво човешко ще остане в нас? И няма ли да ни гризе съвестта, ако задружно не се подкрепяме?
Пред гишето на данъчното се бе извила опашка от хора, готови всячески да спасяват икономиката ни, кой с каквото може. Някои с по десет стотинки, някои по два лева, а един господин имаше цели осем лева и четиринадесет стотинки и може би бе най-горд от всички ни. Когато дойде и моят ред, ми дадоха някакъв ордер, декларация или подобен документ, който по думите на жената зад гишето, трябва да напиша най-прилежно, за да не се налага отново да бъде викан в данъчното или не дай си Боже, на вратата да ми позвъни съдия-изпълнител от Държавни вземания. Тогава ставало лошо. Аз, разбира се, се притесних, после изпотих, после ми прилоша и потърсих някое столче да седна. Такова нямаше и като видях колко възрастни хора има около мен, които стоически издържаха на напрежението, събрах сили и реших да попълня нужните документи. За съжаление нямах химикал и помолих жената от гишето да ми услужи.
- Господине, къде сте тръгнали без химикал? Не мога да ви дам моя, защото вече шести химикал ми крадат, така че, оправяйте се!
Бях ужасен! Шести химикал! Дванадесет гишета по шест химикала, по тридесет стотинки, по двеста и петдесет дни, бе равно на едно работно място. Ето, един безработен по-малко или просто увеличаване на работната заплата на всички служители!
Изтичах до близката книжарница, взех си един химикал, който си обещах да нося винаги с мен, така че да не се излагам пред инстанциите. Хората от данъчното са прави! В края на краищата на всеки образован човек, можещ да пише, винаги му се налага да го прави и затова е длъжен да има химикал в себе си.
Документът, както можеше да се очаква, бе по-скоро тест за интелигентност, отколкото документ за шестдесет стотинки. След като написах моите данни, които сякаш бяха разхвърляни по всичките осем страници на документа, започна трудното. Въпросите следваха един след друг, на повечето от които просто не можех да отговоря, защото не разбирах какво ме питат.
- Господине, господине! – една бабичка тихичко ми прошепна на ухото. – На долния етаж има една приятна женичка, която за пет лева ще ви попълни всички документи. Само й дайте личната си карта.
Не пропуснах този лъч светлина и хукнах по стъпалата. Опашката от горния етаж беше слязла долу и всеки си чакаше реда прилежно. Когато момичето приключи с моя документ, аз й платих петте лева, пожелах й да е жива и здрава и все така да помага на хората. Хукнах нагоре, за да си платя шестдесетте стотинки. Подавам ги на служителката, а тя ме поглежда строго.
- Случайно да четете на моето гише”Каса”? На горния етаж има филиал на банката, там ще платите! И побързайте, че ще затворят!
Пак хукнах през глава. Чувствах се като олимпийски шампион по бягане с препятствия, трибоец или спортист по туристическо ориентиране, или нещо подобно. Тъкмо влязох, един служител затвори вратата след мен и каза, че работното време приключва и повече клиенти няма да се обслужват. Зарадвах се на късмета си, защото в противен случай трябваше да дойда и следващия ден, а това означаваше отново да моля шефа, а може би щях да отработвам и другата събота и т.н. Роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет!
Внезапно разгневен мъж, вероятно в момент на разплащане, изкрещя:
- Вие луди ли сте? За някакъв си един лев и пет стотинки трябва да платя такса превод два лева? Няма да стане тая!
- Както желаете, господине! – отговори му някакво момиче зад гишето с един толкова мил и нежен глас, че душата ми се сви от болка. Представих си как банката вече не съществува, как всичките й служители чакат пред вратите на Бюрата за безработни, как плачат гладни малки деца, как служителите ровят из кофите за къшей хляб или просят, кръстосали крака, в някой подлез.
- Плащай и се махай, че няма време! – викнах му аз.
Човекът, който се беше навел и почти влезнал в гишето, започна бавно да се изправя. Изправяше се толкова дълго и растеше толкова много, че имаше опасност да си удари главата в тавана. Огромното му тяло се извисяваше с три глави над съсухрените старчета. Изчислих, че вероятността да смачкам този неблагодарен длъжник е малка, по скоро много малка, после пресметнах, че е по-скоро нищожна, ако не и никаква. Затова се загледах безцелно из данъчното, като се стараех да не срещам погледа му, тъй като не понасях хора без чувство за дълг и нагъл поглед.
- Кой си ти, бе? – изрева чудовището. После започна да се вглежда в лицата ни и от това подразбрах, че не знае нищо за мен. Молех се само хората от опашката да не ме поглеждат, но както се очакваше, всички погледи бяха вперени в мен. Гледаха ме като техен спасител, като човек от тяхната черга, като събрат, като приятел, като Месия, като…..
- Нежни революции! – чудовището ме гледаше втренчено и не много любезно, ако трябва да бъда точен. – Скачане по митинги, гласуване под строй, коалиции… Ето докъде доведохте тази държава, ако изобщо може да бъде наречена така! Помияри като вас я докараха дотук! Нещастници! Вместо да грабнете брадвите…
В този миг охраната се намеси. Тя помоли човека да си плати и дори го заплаши, че ще повикат полиция. В банката трябва да има ред! И като не срещна никаква подкрепа, чудовището си плати и излезе.
- Анархист! – процеди през зъби някаква бабка.
- Деструктивна личност! – възмути се риж господин в сако и вратовръзка.
- Внася дестабилитет в обществото! – надигна глава друг.
- И какво като крещеше? Пак си плати! – измърмори някой.
- И такива хора някога ще ни управляват? Божее! – изфъфли някакъв старец.
- Абе, ако не бях в държавно учреждение, щях да го накарам да чака и за нова лична карта! – обадих се и аз.
Вечерта си легнах спокоен. Бях изпълнил дълга си към Родината. Дори по новините казаха, че инфлацията е почти равна на нула. Може би и аз съм спомогнал, за да може икономиката ни да бъде стабилна? Наближават избори. Длъжен съм да гласувам, за да спася децата си от война и разруха, и от такива личности, като този в банката, които внасят дестабилитет в държавата ни. Ех, ако всички бяха като мен! Но после се сетих, че от двадесетина човека, само един не искаше да си плати задълженията и това ме успокои. Някакви си пет процента! И тях ще ги поемем на нашия гръб, ако трябва, но ще спасим икономиката ни, респективно милата ни Родина!
Сякаш в ушите ми прозвуча родния химн и аз бързо се унесох в сън…