Любовта е творение на Всевишния , за да изпита чувствата и промени съдбите ни

.

Той летеше право към целта, за която не знаеше нищо. Някакви невидими сили го тласкаха да лети и никога тези сили не го излъгаха. Сякаш Смъртта има някакво енергийно поле, което ние – хората – не чувстваме, но Гарвана…. А може би Смъртта си има и своя специфичен аромат, също така неуловим за нашите възприятия, но Гарвана…. Вече летеше повече от час и едва сега долови виковете на хора. На него му бе ясно, че това е целта. А тя винаги му донасяше храна. Смъртта на едно същество е просто храна за друго. Така е било и така ще бъде. Зимата го беше стопила напълно. Колкото повече остаряваше, все по-трудно издържаше на студа и глада. Много зими беше преживял, но тази му бе най-тежката. Ако не бе този необясним усет да открива смъртта и да преживява, той отдавна нямаше да е между живите.
Летеше безшумно между дърветата и когато наближи хората, кацна на един клон и зачака. Умееше да чака. Минутите преди Смъртта са били винаги едно театрално представление, една кулминация на Живота. Беше свидетел на много от тях. А може би не само Гарвана беше зрител на този спектакъл? А може би наоколо имаше феи, духове, самодиви и още много други същества, които човешките очи нямаха способността да виждат? Много е тънка границата между Живота и Смъртта. Може би едно дихание, а може би още по-тънка? Именно тогава, може би, има истинска магия, също както в приказките. Разбира се има и магьосница – самата Смърт. Преминаваме от едно състояние в друго за миг. Ще узнаем ли какво има от другата страна? Със сигурност няма да е същото като днес! Не знаем, а може би и Гарвана не знае… А той се бе сгушил в синкаво-черната си перушина и наблюдаваше.
- Погледни ме в очите,ефрейтор! За пореден път те питам: Ти изпълни ли заповедта на капитана?
Войничето беше навело глава и мълчеше. Трябваше да си признае. Рано или късно всичко щеше да се разбере.
- Не, г-син подпоручик.
- Какво-о-о? Не изпълняваш заповедите на по-висшестоящите? На теб ясно ли ти е какво те очаква, а? Военен съд и може би разстрел за неизпълнение на заповед по време на война! Ти си… Ти… си… И ме гледай в очите, ефрейтор, в очите!…
Подпоручикът беше придобил виолетово-червен цвят на лицето. Въртеше се в кръг, като се мъчеше да си събере мислите. Сините му очи бяха приковани в момчето, а от устата му хвърчаха пръски и нецензурни думи.
- Ти… Ти си за разстрел! Какво ще обяснявам на капитана,а? Какво да му кажа? Пак те питам, защо не я разстреля? Жената на врага е също наш враг! Питам те: Защо?… И ме гледай в очите, ефрейтор, в очите!
- Войничето надигна глава за миг и отново я сведе. Как можеше да обясни на подпоручика колко хубава беше тя? Не хубава, тя беше прекрасна! Какви коси имаше, какви устни и най-вече какви очи! Очи, за които би дал цялото си същество и живота си. Какво ли не прочете в тях: гордост и страст, нежност и любов, умиление и страх.
Това бе мечтата на живота му, идеала му за жена. А те искаха от него да я унищожи. Как до обясни на подпоручика това? Да го разбере… Никога! Още щом разбра, че в него избухна вулкан от любов, той знаеше, че това бе краят. Успя само да каже: ”Бягай!” и сякаш целият му живот се осмисли Дори никога повече да не види тази жена, той бе удовлетворен, че тя щеше да продължава да съществува и тези очи щяха все още да са живи. Колкото и да бе невероятно, страхът бавно премина в безразличие, после в щастие. Бе спасил най-красивите очи на този свят и това му стигаше, за да бъде щастлив. Как да обясни това и щеше ли изобщо някой да го разбере“ . По добре да го запази за себе си, тайна, която щеше да бъде само между тях двамата.
- А не само ти, но сигурно и аз ще бъда изправен на военен съд и тогава Господ да ти е на помощ!…. И ме гледай в очите, когато говоря!
Войничето надигна глава и отново я сведе.
Изведнъж подпоручикът млъкна. Момчето надигна отново глава, защото внезапно в гората настана тишина. За миг си помисли, че всичко е свършило, когато тишината се разкъса от изстрел. Почувства остра болка в гърдите. После последваха още изстрели, които разкъсваха тялото му. С всеки следващ изстрел болката все повече и повече се притъпяваше, а когато падна, не чувстваше нищо, само онези очи бяха пред него. Душата му се изпълваше с радост. Той бе щастлив и в Смъртта си. После постепенно чертите се размиваха, докато потънаха в мрака.

Представлението свърши. Гарвана изпрати с поглед подпоручика и зачака. Той умееше това. Можеше да чака с часове, ако се наложи и с дни. Гората постепенно се връщаше към обичайния си ритъм. Птичките, водени от нагона на Любовта, запяха песни към любимите, защото беше пролет и възраждащата се природа си искаше своето. Възхваляваха живота, защото и те, както и ние, не познаваха Смъртта и се страхуваха от нея. А може би не трябва? Защо се страхуваме от нещо, което не познаваме? Не би трябвало да се страхуваме от непознатото.
Привечер Гарвана се престраши и кацна до момчето. Обиколи го два-три пъти, за да се убеди, че няма да бъде изненадан и скочи върху гърдите му. Смъртта за едни, е живот за други, а той все по-трудно и по-трудно преодоляваше студовете и глада през зимата и сега му се откриваше една възможност да се възстанови. Огледа се за натрапници, направи крачка, стъпи върху лицето на младежа и заби клюн в очите му.