- Учителю, ти ни учиш на мъдрост, а ние все още не знаем каква е тя, как се изразява, кога ще помъдреем и как?

- Деца мои, как да ви кажа това, като самият аз не знам дали съм помъдрял и имам ли правото да давам някакви сентенции за нея?

Децата се разсмяха на откровеността на учителя си.

- Но все пак ще ви кажа, това което знам, колкото и да е малко. Знам, че мъдростта се създава не от един живот и желанието ти да помъдрееш за този период, в който сега живееш е невъзможно. Бих оприличил мъдростта като река, понякога буйна, в равнините спокойна, често мътна от приливните дъждове и бистра в планините. Водата никога не се оттича, защото дъждовете я подхранват. А дъждовете за реката, са като изпитанията за мъдреца. Колкото повече устояваш на изпитанията, без да оскверниш душата си, толкова повече мъдрост събираш. Живота ни предоставя безброй превратности, но не винаги успяваме да бъдем мъдри и да отговорим правилно на изпитанията. Понякога допускаме да ни излъжат, да ни заблудят или измамят и това често ни поставя в очите на другите като глупци. Е, възможно е и да е така понякога, но добротата е почвата на мъдростта. Злия, хитрия, жестокия и страхливия човек не могат да помъдреят. А добрия и доверчив човек е прицел за измамниците. И вас ще ви мамят и заблуждават. Едва когато успеете да запазите душата си и мислите чисти, въпреки обидите, наистина мъдростта се наслоява в душата ви..

- И все пак няма ли някаква сентенция, някакво правило за постигането й?

- Ще ви кажа една притча, която надявам се да ви покаже основното правило, за постигане на мъдростта.

Двама приятели решили да си опитат късмета, като потърсят злато в една далечна река високо в планината. Реката била толкова буйна, че било истинско чудо, ако преминеш на другия бряг. Но както и се очаквало златото било винаги там, където не е стъпвал човешки крак – на другия бряг. Но младежите били по-буйни от реката и смели до безразсъдство. Приготвили си кози мехове, привързали ги към себе си и се хвърлили във водата. Реката понесла телата им, като ги подхвърляла подобно сухи есенни листа. Блъскала ги в камъни, вкарвала ги във водовъртежи, но те издържали. Почти удавени достигнали отсрещният бряг. В следващите месеци те наистина открили много златни късове. Когато станали толкова много, че им било трудно да ги носят, решили че трябва вече да се прибират. Завързали отново меховете към себе си, взели златото в ръце и се хвърлили във водата. Реката отново започнала да ги подхвърля като орехови черупки, блъскала ги в камъните, и повличала във водовъртежи. След няколко часа изхвърлила единият младеж на другия бряг. Досещате ли се кой?

- Този, който е плувал по-добре.

- Не, смелия.

- Може би умния?

- Гадаете деца мои и сте на напълно погрешен път.

- А кой тогава?

- Този, който изхвърлил златото. Златото е като окови за душата. Не случайно всички святи хора са били бедни. С богатството може да станеш по – умен, по – хитър, човек с власт и слава, да имаш всичко, но никога мъдрост.