Ако нещо не може да се докаже, е въпрос на лично мнение дали да се приеме като истина или да се отхвърли.

Тази година направих изключение, не останах сам пред телевизора, а новогодишната нощ посрещнах в дома на един мой стар приятел от детството. На масата имаше всичко. Нагласихме се така, че да можем да гледаме телевизора и започнахме с наздравиците. Разбира се виното и ракията бяха домашно производство, което ни уверяваше, че на другия ден няма да страдаме от главоболие. Без присъствието на жени вечерта беше малко скучна, но поне не се съобразявахме в приказките си. За да разсеем малко мрачното настроение от тяхното отсъствие ги подложихме на яростна критика. Бяхме единодушни, че жената ако няма детинското и поне малко не умее да се лигави, се чувстваш като в килия с рецидивист. А за намръщените, винаги сериозните жени, делови и без чувство за хумор, задължително трябваше да ги пращат във военни училища. Хем да пазят родината, хем да вгорчават мъжкия живот. Но нашата критика не означаваше, че не се впечатлявахме от присъствието на красиви жени на екрана. Дистанционното на телевизора минаваше от неговите ръце в моите, но все нещо не ни харесваше и сменяхме постоянно каналите. На мен ми направи впечатление, че моя приятел върти, върти програмите и току спре на румънската телевизия. Фолклор. Малко еднотипен и еднообразен за мен, но за него…

- Петко, ако ти харесва румънската музика, остави го на този канал. И аз си падам по нея.

Тези думи от моя страна бяха една невинна лъжа, но все пак исках да направя удоволствието на домакина.

- Няма да ми се смееш, ама като чуя румънска народна музика и нещо се разиграва в сърцето ми. Умилявам се. Не знам защо. Всяка година когато съм сам и слушам само нея.

- Слушаш или гледаш румънките.

- И двете. –Засмя се той. – Виж ги само. Няма една с къса коса или облечена с панталони. Ето, това са жени.

- За дългите коси си прав, но това все пак е новогодишен концерт. В носии са. Как да сложат панталони!?

- Утре гледай тяхната телевизия и ще видиш, че и тогава няма да ги видиш в панталони. Ей, това ми харесва при тях-че са женствени. Вероятно има и такива, които се обличат като мъже, но са рядкост. Не понасям жени, които се обличат като мъже и са с къси коси. Все едно, че се целуваш с боксьор. Ние да не сме обратни, дявол да го вземе!

- Това са асоциации, възникнали от стари спомени на душата. Реминисценция. Възможно е някога да си живял в пределите на днешна Румъния и сега този музика да радва душата ти.

- Какво искаш да кажеш!? Че аз съм мамалигар!?

- Какво обидно има в това?

- Та те са цигани.

- Колкото и ние. Сякаш не познаваш Баджо?

Баджо беше наш общ приятел.

- Той пък с неговите италианци ще ме убие. Освен италианската телевизия, нищо друго не гледа.

- Видя ли? Дори и езика им не познава. Повик на душата.

-   ... и умира за жабешки бутчета...Ами Серджо… - при спомена на този наш приятел Петко изпадна в неудържим смях. – Даже … залага само на испански мачове и все губи…

Смехът му бе толкова заразителен, че и на мен ми се просълзиха очите.

- …и в колата само испанска музика се слуша…

- …и то „Джипси кинг”…

- …и щял да се жени за испанка, се ожени за селянка от …. забравих от къде беше…

- …ама поне е дебела, че да му напомня за испанките…

Няма по приятно от това да си спомняш за веселите случки от младостта на чашка ракия и то на Коледната вечер. Решихме да ги поканим да празнуваме заедно, но телефоните бяха изключени централно и ние отпихме по глътка сливова за тяхно здраве и здравето на близките им.

После настъпи и дванадесетият час. Гръмнахме шампанското. Пихме за красивите румънки, за най-достойният народ – японския, за нашият – нещастен и за още много други неща, които вече не си спомням.

Стояхме на терасата и се наслаждавахме на летящите фойерверки, ракети и бомбички, пищенето на алармите, виковете от съседния блок и на ясното нощно небе.

- Сякаш сме в Бейрут… продължаваше неистово да се смее Петко.

После изведнъж стана сериозен. Прибрахме се и продължихме да пием под съпровода на румънска музика.

- Знаеш ли, преди много години, сънувах ли представях ли си го не знам, но този сън, ако мога така да го кажа, не мога да го забравя. Та сънувам аз, че съм във военна юнкерска униформа. Като руснаците през царско. С лампази, ширити, кортици и какво ли не. И съм насред полето. Отчаян смазан, не знаещ какво да стори със себе си. В душата ми бунт, че онези кирливи селяни са разрушили всичко свято и са окупирали властта. Няма връщане назад. Знам, че семейството ми е избито. От къде знам, не ме питай. Но знам. Стоя изправен на коня, а един вятър брули и развява косите ми. Но аз не чувствам студ, ни умора. Просто съм в скръб и не знам какво да правя. А в ушите ми сякаш чувам моята , румънска музика. Придърпах косите си, за да се уверя, че наистина я чувам, а не е следствие на вятъра. И наистина я чувах. Далечна и тъжна. После чух изстрел, втори, трети. Знаех по някакъв начин, че стрелят по мен, но стоях изправен. Безразлично ми беше. После се събудих.

Настана тишина. Двамата дори не посягахме към ракията.

- Май наистина има нещо вярно за това, че душата има спомени. Може би наистина съм бил румънец, молдовец или русин. Не знам. Мислиш ли, че сънят ми има нещо общо с действителността?

- Възможно е. А румънки нямаше ли в съня ти? –опитах се да разведря обстановката.

- Не, нямаше.

И тогава на вратата се позвъни. Петко отиде да отвори и след малко се върна.

- Съседката ни кани да празнуваме заедно.

- Неудобно е. Не мислиш ли?

- И аз това ъ казах, но тя ми отговори, че били три колежки и имали нужда от мъже.

- Така ли?

- Да. Нямало кой да им сервира и отсервира.

Чувството за хумор ми хареса и ние се пренесохме в съседката, където прекарахме страхотна Новогодишна нощ.