Няма по-голяма мъка от отхвърлената любов.


Хубава беше Кета. Толкова хубава, че нощите на Таньо бяха безкрайно дълги и мъчителни. В ранни зори, ще изведе добитъка на пбша, ей там, до пътя и ще чака да мине Кета с менците. А тя, като сърна ще притича покрай него, ще го погледне с черните си очи, ще му се усмихне закачливо и ще отмине. А сърцето на Таньо полудяваше. Не го свърташе на едно място: сядаше от изтощение, после тръгваше без посока и пак се връщаше, че да не изпусне завръщането на Кета от извора. Сякаш страшна ламя хвърляше огън в душата му. Трябваше пак да ъ каже, отново да поиска нейното съгласие. Не можеше повече да търпи тез свои терзания. Колко пъти вече, почти я молеше да отвърне на любовта му, а тя само се усмихваше и отминаваше, а след нея оставаше само веселия смях на дружките ъ. После идваше дългия ден, а после дългите нощи.
Само майка му разбираше неговата мъка. Ще отмести внимателно перденцето на прозорчето, за да види как сина ъ ще отведе животните още несъмнало се, а после ще го посрещне трепереща на пътната врата, притеснена и безпомощна. Що пъти бе ходила при родителите на Кета, що молби изрече и плака, но и те бяха безпомощни. Кета обичаше друг. Радко. Красавец бе Радко. Едър като планина, винаги усмихнат и весел. Ще излезе с приятели от кръчмата и ще запее, та цялото село да го чуе. И пееше хубаво. Гласът му бе ту като буря мощен, ту като поток напевен. Каква щеше да бъде тази майка, та да изпепели сърцето на своето чедо и да му каже, че неговата любов ще си остане само негова. Надяваше се Таньо от другиго да разбере за това, но и се страхуваше за последствията. Като го знаеше колко е нежен и романтичен, сърцето ъ се свиваше, да не направи някоя беля със себе си.
И този ден дойде. Как и от къде научи Таньо за Кетината любов, майката не разбра, но цяла нощ слушаше неговият сподавен плач. Искаше ъ се да влезе в стаята му и да го утеши, да му каже някакви топли думи, та да смири болката му, но така и не посмя. Плачеше редом с него и се молеше Бог за успокоение на неговата душа.
На сутринта Таньо не стана в ранни зори и майка му се притесни. Отвори леко вратата и видя, че спи. Уплаши се да не би да е посегнал на себе си, но когато тялото на сина ъ помръдна, тя бавно затвори вратата успокоена. „Ще му мине. – нашепваха безмълвно устните ъ – Ден-два и ще му олекне и след месец ще отмине, след година ще я забрави.”
Така и стана. Таньо отново извеждаше добитъка на пбша, но винаги хващаше пътищата, далеч от тези за извора. Така и не видя повече Кета. Какво беше в сърцето му, никой никога не разбра, но все пак майка му бе по-спокойна, че детето ъ не се поболя и не се случи най-страшното.
След месец Кета се омъжи за Радко. Беше безумно щастлива. Родителите ъ се радваха на нейното щастие, но се страхуваха от бъдещето на дъщеря си. Това вечно пиене ги плашеше. В името на нейната любов се съгласиха на този брак, но дали щеше да бъде дълга тя? Да, нейната любов се оказа вечна. След година Радко си отиде от този свят. Никой не можеше да повярва, че такъв мъж, като планина ще се поболее и за месец-два земята ще го вземе в своите обятия. Това се случи малко преди Кета да роди дъщеря им. Не помогнаха увещанията на родителите й, че дъщеричката ъ ще замести нейния Радко. Любовта ъ към него бе толкова голяма, че след няколко дни намериха безжизненото ъ тяло върху неговият гроб.
Тогава дойде войната.
Таньо замина и три години не се прибра. Когато се върна, майка му вече не бе сред живите. Поживя в селото година-две и разбра, че няма живот повече тук и продаде къщата си.
Ххх
Каруцата бавно напредваше по лъкатушещият път. Тежкият аромат на билки и сено пълнеха гърдите на водещият впряга. Песента на птичките и чуруликането на едно невинно същество го изпълваха в неземно блаженство.
- Тате, ти къде беше толкова дълго. Аз не те помня.
- На война момичето ми, на война. А и как ще ме помниш, като беше по-малка от куклата си.
Детето погледна играчката си , погали я по косите и отново я сложи в скута си.
- А ти с кой се биеше на войната?
- С една зла ламя, огромна и страшна. От онова дърво по-голяма. Бълва огън и жупел и изпепелява всичко, до което се докосне. Изгаря дори душите на хората и ги превръща в камъни и жар.
- И ти победи ли я.
- Не знам, Кети. Мисля че да. Защото тя падна в един огромен вир на една огромна река и повече не я видях. Сигурно се е удавила.
- Защо ми викаш Кети? Казвам се Яна. Мама се казвала Кети.
- Казваш се Кети, като майка си. Тъй като баба ти и дядо ти, като казват Кети си спомнят майка ти и им става мъчно, затова започнали да ти казват Яна.
- Наистина ли?
- Наистина.
- Кети е хубаво име.
- Много хубаво име.
- Щом това е истинското ми име, искам да ми казваш Кети, а не Яна.
- Разбира се, момичето ми. Винаги ще ти казвам Кети.

Признавам - майстор си на разказа! Ще се радвам, ако и друг път прочета такива хубави редове.

Благодаря. когато напиша такъв разказ, след това си мисля, че повече няма да успея, но пак се получава. За съжаление никога не знам кога ще се случи. Сякаш някакъв спомен се върти в главата ми, понякога със седмици го въртя в главата си и изведнъж сядам и за час е готов. Знае ли човек какво се е случвало в предишните си животи.