Ако не помниш миналият си живот не означава, че не го е имало.



- Виждам, че вали… И тук вали, както и при теб… Все пак вчера уговорихме среща и беше редно да изпълниш обещанието си… Щом като вали, ще вземеш чадър, както направих и аз… Не си от захар, че да се разтопиш…Това показва колко държиш на мен…Разбира се, че те обичам…В противен случай щях ли да вися тук един час и да те чакам… Добре, добре. Утре ще се чуем… До чуване.
Е, когато ти вържат тенекия, какво ти остава, освен да се напиеш от мъка или да се прибереш у дома и да се ядосваш. Само че аз реших да използвам момента. Не бях идвал в Стария град от години и реших да го разгледам. Всъщност винаги ми е било приятно да се разхождам по разкривените калдаръми, да разглеждам писаните къщи със старите си дървен порти. Този път реших да мина през сокаците, които винаги съм отбягвал, дали поради това, че съм бързал или поради това, че в тесните улички винаги е имало някакво препятствие. Понякога уличките са толкова тесни, че се налагаше да затворя чадъра, защото той бе по-широк от самата улица. Къщите се докосваха една в друга по покривите, а от прозорците спокойно можеше да прескочиш в другата къща. Всичките порти бяха направени от много дебели дъски, на които едно до друго бяха набити стоманени нитове, които някога са предпазвали вратата от изкъртване с брадви или боздугани. Високите огради за съжаление бяха пречката да се насладя и на огромните веранди, градините с ароматни рози и старите кладенци. А и какви ли невероятни неща можеше да видя още, дори не можех да гадая.
Обичам миналото и историята независимо за коя част на света. Тя ни дава представа как се развива човечеството и какво би трябвало да стори за по-доброто си бъдеще. За съжаление никой не се учи от нея, защото всеки живее за днешния ден, за мига. Но ако човек несе поучава от грешките си и не се стреми да се предпази от тях, злото е неизбежно.
Човек спокойно може да се изгуби в сокаците, но мен това не ме интересуваше, защото имах целият съботен ден на разположение, а и дъждът неочаквано спря.
Погледът ми спря върху красивата инкрустация на дръжка на врата. Може би тя бе един вид реклама за магазинчето на която бе поставена. Самата дръжка бе изрязана от дръжка на ятаган и монтирана майсторски така , че само ако се вгледаш в нея, можеш да разбереш това. В мига когато реших да я докосна, вратата изведнъж се отвори и пред мен се показа грейналото лице на магазинера.
- Амир ефенди, така се радвам да ви видя. Заповядайте, заповядайте! От кога не сте ни удостоявали с тази чест. Години минаха, а ние всеки ден ви споменаваме с добро.
Исках да отговоря, че вероятно има някаква грешка, защото аз не съм този, за който ме мисли и вероятно ще бъде неприятно изненадан, когато научи истината, но непрестанното му говорене не ми даваше възможността да кажа каквато и да е дума. Беше с невероятно красива чалма. Не много голяма, което показваше неговото не много добро място в обществената йерархия.
- Ще ви помогна да си свалите палтото, благодетелю наш. Днес времето е хладно и ако искате не го сваляйте. Само чадъра ще го сложим на закачалката, че да не го държите.
Нисичкия турчин се въртеше около мен, като се стараеше да ми угоди с каквото може, а на мен ми ставаше все по-неудобно, защото тази грешка можеше да завърши с много неприятни последици.
- Седнете, седнете, Амир ефенди. Ако искате на дивана, ако искате на миндера. Където ви е удобно. Настанете се. Каква благодат за сърцето ми, че ни навестихте отново. С моята Зейнаб бяхме изгубили надежда, че отново ще ви видим. Какви ли не мисли се въртят в главите на старите хора, когато не срещат любимия човек. Сега ще повикам и Зейнаб, че и тя да изпита неземното щастие, с което ни дарихте.
Турчинът бавно се заизкачва по дървените стъпала, водещи към горния етаж. Някога къщите са били така устроени, че на горния етаж живеели хората, а на долните приютявали животните, а в някои случаи като този, устройвали като магазини, бръснарници и прочее. Тук магазинчето не бе толкова малко, но натрупаните стоки бяха покрили всяко местенце , което бе празно. Поставените на пода вази, нергилета, чакръци, бяха последвани от рафтове претъпкани с лули, ножове, кафеници, фесове, топове с платове, книги, неща, за които не знаех предназначението им и всичко това достигаше почти до тавана. И можеше още неща да се съберат, ако не бяха дивана, миндера, печката и масата. За днешнят човек, това биха били излишни неща за един магазин, но някога уважението към купувача е било на много по-високо стъпало от съвремието. Търговецът знае, че не би имал доходи, ако купувача не се отбие в магазина му. А за да се отбие и да даде своите пари за стока, той, продавача, трябва да му изрази уважението и дори приятелството си. Ще поседнат, ще пият по едно кафе, търговеца ще се заинтересува за неговото здраве и това на семейството, ще се зарадва, ако бизнеса му е наред, после ще започне да рекламира най-новата си стока, пък ако се случи така да бъде закупена повечко стока, ще извика ратая, ако има такъв, ще му нареди да занесе стоката до дома му и лично ще го изпроводи до улицата с пожелания за здраве, много пари и нови срещи.
Стана ми страшно неудобно, че по някакъв начин лъжа тези хора и с нетърпение очаквах тази Зейнаб, която да разкрие истинската ми самоличност и неловкото положение, което все някога щеше да се случи. Чувах тежките стъпки по стъпалата, които бяха вероятно на съпругата му. Бавни и тежки, явно показваха, че тази жена бе едра и слизането й причинява почти мъка. Не след дълго, пред мен се показа една възпълна жена, която някога е била наистина красива. Все още си личеше по малкия и прав нос и красивите черни очи. Кръглото й лице се разля в широка усмивка. Показаха се почти съвършени зъби.
- Амир ефенди, балсам за душата ми, как се радвам, че ни навестихте и уважихте нашия дом. Колко години трябваше да чакаме, за да ни удостоите с тази чест!?
Бях в шок. Нима наистина дотолкова прилича на този Амир, че и двамата да се заблудят толкова много. Положението ставаше все по-неловко. Не ми оставаше нищо друго, освен да изиграя някаква роля, така, че да не разруша тяхната представа от приятната им среща с този Амир.
Жената се наведе за да ми целуне ръката, но аз инстинктивно я отдръпнах и изненадващо за мен я целунах по бузата. Зейнаб смутено се изчерви, но и бе приятно изненадана.
- Както винаги кафе на пясък, нали Амир ефенди?
- Разбира се, Зейнаб.
- Нека да загрее пясъка и ще сложа кафето. Всъщност това ще стори Юмер, защото на мен ми е все по-трудно да се изкачвам и слизам по тези стълби. Много напълнях, Амир ефенди. Колкото и да старая, не отслабвам изобщо. От годините ще да е.
- Какви ги говорите, Зейнаб!? Вие сте все още млада и все така красива.
Жената отново се изчерви и дори покри лицето си с длани, за да прикрие руменината.
- Какви ги говорите, Амир ефенди, „Отмина времето на младостта…”†
- „Уви, то бе едничка глътка.” – продължих стихотворението.
- Трудно преживях смъртта на Сахира, моята дъщеря и твоя жена, Амир ефенди. Много мъка се вля в сърцето ми и от тогава започнах да пълнея. Ние сме прах в ръцете на Аллах и каквото е решил, това ще бъде. Но стига съм се оплаквала. Я какъв светъл гост ни е дошъл в къщата! Нека за теб да поговорим, Амир ефенди. Имаш ли жена, деца? Разкажи ни!
- Не, за съжаление, нито жена имам, нито деца.
- Как така Амир ефенди, нали помниш клетвата на Сахира? На смъртното си ложе те закле да намериш жена, дом и деца да имаш. Да не я жалиш, а да продължиш да живееш според волята на Аллах.
- Помня, разбира се, но не срещнах по-достойна и по-красива от нея, затова нито жена имам, нито деца.
- Юсуф, виж пясъка дали се е сгорещил и сложи кафето.
Стареца бавно се заизкачва по скърцащите стълби, за да изпълни желанието на съпругата си.
- Благодарим ти, Амир ефенди за всичко, което направи за нас. Благодарим ти за уважението и любовта, с която ни удостояваш. Винаги ще бъдеш в сърцата ни. Ако беше ни предвестил, сега нямаше да обядваш каквото Аллах е дал, а щях да ти направя от любимите ти сърмички.
- Благодаря, Зейнаб, но аз няма да ви притеснявам. Ще си изпия кафето и ще си тръгна.
- Не може така, Амир ефенди. Ние толкова години ви чакахме, а вие бързате да си тръгнете.
- Съжалявам, Зейнаб, важни задължения ме карат да тръгна на път. Имах среща с един господин в града, та затова се отбих у вас.
- Разбирам, Амир ефенди. Все бързате, все работите. Когато ви се случи да имате работа в града, навестете ни пак. Ще се радваме да ви видим отново. И ако може за по-дълго да останете, ще се радваме. Амир ефенди, дано не прозвучи много нахално от наша страна, но ви имаме като наш, роден син. Обичаме ви, тъй както обичахме Сахира.
- Обещавам, че следващият път дори ще се обадя, за да опитам пак твоите великолепни сърмички.
- А, ето го и кафето. Благодаря ти, Юсуф. Лъжичка и връхче захар, нали, Амир ефенди?
- Да, както винаги.
Останах изненадан от това, че аз наистина обичам сърмички, но го приех като даденост, защото кой не обича сърмички, но когато ми сложи захар в кафето, толкова с колкото го пия останах изумен.
- Амир ефенди, аз както знаете си пия кафето с повечко захар, но когато ми домъчнее за вас и слагам точно толкова, колкото и вие си слагате. Тогава сякаш сте тук и ви виждам. Все така красив и великолепен, добър и внимателен.
- И само толкова!? – опитах се да се пошегувам аз, при което жената се усмихна, показа красиво подредените си зъби и продължи.
- Липсва ни тази ваша шеговитост, Амир ефенди.
- Юсуф, Зейнаб, ще трябва да тръгвам вече. Съжалявам, че повече не мога да остана, но обещавам следващият път да се задържа по-дълго.
- Толкова съжаляваме, че бързате Амир ефенди, но и така се радваме, че все пак ни навестихте.
- И да не забравиш сърмичките, Зейнаб.
- Няма! И пилаф за десерт ще направя. Все още ли го обичаш?
- Обожавам го..
- И с наргиле накрая. – намеси се Юсуф.
- Вие пък с тези ваши пушеци! – скара ни се вечно усмихната му съпруга.
- Е, до скоро. –прегърнах стареца аз, а после целунах и благоверната му съпруга, при което тя отново се изчерви и покри лицето си с длани. Накрая на улицата се обърнах и те ми помахаха с ръце за последно.
Вървях по мокрия калдъръм и дори не се ядосвах на ситните капки дъжд, които се набиваха във врата ми. Не вярвах на случилото се. Дали тези хора наистина се припознаваха или…Чадъра. Забравих чадъра. Не съм далеч. Ще се върна. Колко съм разсеян понякога. Но и как да не си разсеян при случилото се. Да, ето дръжката на ятагана. Посегнах да отворя, но вратата беше заключена. Дръжката бе покрита с дебел слой прах, който се превърна в кал с допира на влажната ми ръка. Погледнах за звънец. Имаше на съседната врата. Може би тази врата води към двора им. Ще позвъня. Не след дълго от надвисналият над мен прозорец се показа жена.
- Извинете за безпокойството, госпожо, но преди малко си забравих чадъра в този магазин. Възможно ли е да си го взема?
Жената свъси вежди и ме погледна доста мрачно.
- Господине, това не е магазин и никога не е било, поне откакто живеем в тази къща. Вероятно сте сбъркали къщата или улицата.
Беше безсмислено да споря, защото хлъзгавата кал в дланта ми бе явно доказателство за правотата ъ.

†Стихотворение на Великия арабски поет Саади /род. Ок. 1181 – поч. Ок. 1191г./
Отмина времето на младостта,
уви, тя сякаш бе едничка глътка!
Аз, който имах силата на лъв,
сега ям сирене като ловджийка хрътка.