Това, че не познаваш чуждите грехове, не те прави по-малко достоен.


Особен човек беше бай Иван. Винаги в себе си намираше вина, ако нещо не потръгне или си опропасти. Все другите бяха по-умни и по-мъдри, а той наивника вярваше на всяка дума. Толкова много го лъжеха и мамеха, че ако ненавиждаше някого, то това бе неговата си същност. Само Манол, неговия приятел, никога не го излъга. Е, отраснали заедно се познаваха достатъчно добре, за да се лъжат, но когато на човек му е в сърцето да лъже и майка си би излъгал. И не само отраснаха заедно, но и остаряха. Не само остаряха, но и Манол преди година се спомина. От тогава бай Иван все повтаряше на жена си:
- Жена, аз че ще се пържа в Ада се знае, ама ти като отидеш в Рая, да кажеш на Манол, че винаги съм го уважавал и винаги е бил най-добрия ми приятел.
- Ще му кажа, ще му кажа. А ти няма ли да престанеш все за тая пуста умирачка да ми говориш!? Че ще се мре – ще се мре, ама до тогава си живей живота.
- Ами аз нали това правя. Ама само ти напомням да не забравиш.
- Няма да забравя.
Така отлетя още някой година и бай Иван се спомина и той. Повъртя се душата му известно време из къщата, докато разбере какво се е случило с него, гледаше кривото си тяло в леглото си, после чу жалният плач на жена си и му стана мъчно за нея, та излезе да не страда. Полетя известно време из село и му стана едно такова хубаво, че лети. Ни бастун му трябва, ни тътри крака, ни гледа в земята да не се препъни на камък. Благодат. „Па що да не навестя децата, та да ги видя за последно.” И полетя. То и самолет да беше нямаше толкова скоро да пристигне в града. Брей, че чудо! Сети се, колко пъти бе сънувал, че лети и колко пъти бе мечтал да можеше да лети като в тези пусти сънища и ето… Дъщерята говореше по телефона и плачеше. Досети се, че жена му ъ се обажда. После навести и сина, който тъкмо сядаше в колата си. „Май за към село ще ходи. Горките деца. Сега ще се нареват, ще похарчат сума пари за погребението, а не знаят, че аз съм още тук и ги виждам. Мразя погребенията. И на моето няма да отида. ”
Тъкмо се чудеше къде още да отиде и кой от живите си приятели да невести, когато два ангела го поведоха във висините.
„Знам, че съм за Ада, ама к,во сте се разбързали толкова. Поне малко да бях се поразходил тук-там.” Ангелите мълчаха и летяха бързо. Въпреки, че цял живот бай Иван си знаеше, че го чака врящ казан, сега малко се поуплаши.
- Момчета, да ви питам нещо? – те само го погледнаха без да продумат и той продължи – Абе няма ли някакъв срок за това пържене? Да кажем година, две и после амнистия. Е, добре нека са пет години. Все някога да свърши. Може ли толкова жестокост!? Няма ли милост някаква?
Ангелите продължаваха да мълчат. Всички усилия бай Иван да изкопчи някаква информация по въпроса бяха напразни и той се примири. После се размисли: Абе аз като нямам тяло, к,во ще горят тези? Душата трябва да е. Ама душата гори ли? После се сети колко пъти са му горили душата докато беше жив и още повече се уплаши. ”Лошо нещо е да ти горят душата! Ама к,во ли мога да направя, като си бях глупав като жив и такъв съм и сега.”
В този ред на мисли и все по-нарастващ страх, изведнъж двата ангела намалиха скорост, запърхаха с крила и кацнаха пред едни огромни врати, на върха, на които бе сложена табела: Рай.
- Момчета, май имате грешка някаква. Не съм аз за тук. Карайте ме в Ада, че ако началниците разберат, че сте ме бутнали тука наместо там, отиде ви службичката.
Ангелите само се усмихваха и продължаваха да мълчат.
- Смейте се, смейте си. После да не кажете, че не съм ви предупредил. Момчета, говоря ви сериозно. Да не стане някоя беля, че после…
В това време нещо изскърца. През малкото прозорче на огромните порти се показа една къдрава бяла коса.
- Кого ми водите? – Проговори ония зад вратата.
- Водим бай Иван.
- Аха. Познах го.
„Познал ме бил. Аз за пръв път го виждам, той- познал ме бил. Абе има някаква грешка тук.
- Бай Иване, влизай.
Огромните врати изскърцаха страховито. Душата на стареца се сви от страх.
- Що не смажете тая врата бе хора. Акъла ми излезе с това скърцане.
- Ще я смажем бай Иване. Заповядай. Добре си ми дошъл в Рая.
- Няма да стане тая дето я мислиш. Не знам кой си и от къде си, ама тук има някаква грешка. Аз не съм за Рая, а за Ада.
- За Рая си, за Рая. Прегледал съм всички документи и така излиза.
- Излиза то, ама шефа ти като разбере и край на службичката ти, да знаеш!
- Господ си знае работата, а аз съм негов слуга.
- Абе Господ може да си я знае, ама вие май не си я знаете.
- Слушай бай Иване, аз съм свети Петър.
Като чу това свято име изведнъж сякаш бай Иван отново умря, но този път от страх. Не че беше вярващ. Даже ако не трябва да си криви душичката, ама изобщо не беше. Но беше чувал това онова от жена си, която спазваше и празници и пости и всяка неделя на служба ходеше.
Падна на колене пред светията и така му се искаше да му целуне ръка, но се страхуваше да не излезе мерзост. Ако един безбожник като него стореше това, щеше да бъде прието като лицемерие. А не беше така.
- Ставай бай Иване и влизай в Рая. Там ти е мястото.
- Петре, свети Петре, ще ме извиняваш, ама май наистина има някаква грешка.
- Няма грешка. Влизай.
- Да ти напомня, че аз само два пъти в църква съм влизал – като ме кръщаваха/тогава съм бил бебе, за да спомням нещо/ и на сватбата с моята жена. Това има ли го написано там?
- Има го. Влизай.
- А когато онези цигани ме излъгаха с казана за ракия? Казаха, че е меден, а той излезе железен. Тогава казах лоши думи и за циганите и за Господ, че не е справедлив. Ама тогава им броих последните ни парици и после…
- Знам и това, Хайде влизай.
- И мислиш, че това, което съм направил не е грях!?
- Грях, бай Иване е когато убиеш душата на някого.
- Вярно е.
- Грях е, когато си съгрешил и съвестта ти не проговаря, когато не си се покаял за постъпката си.
- Вярно е.
- Ето, аз съгреших много пъти и въпреки това съм тук.
- И що стори?
- Отрязах ухото на един човек, когато отведоха сина божий, макар да знаех, че той изпълнява само своя дълг.1 После три пъти се отрекох от Исуса и го проклинах. Лъжех и се кълнях, че не го познавам.2
- Наистина ли!?
- Истина ти казвам.
- Ами, то тогава Манол, моя приятел и жената са по-чисти от тебе!
- Така ли мислиш?
- Напълно!
- Тук в Рая, никое прегрешение не остава покрито. Всички знаят всичко за себе си. Твоята доверчивост и наивност, даде повод за тяхното прегрешение.
- Чакай, чакай, ти да не би да искаш да кажеш, че Манол и жената…
Бай Иван отначало се усмихна, а после започна да се смее неудържимо.
- Дааа…Значи затова почти цяла къща построихме двамата, дума не спомена за плащане и цял живот ми е помагал във всичко? А и жената ето за какво по църквите ходи и се моли всяка сутрин и вечер. И от кога, Петре, е започнало това?
- Я погледни през вратите. Виждаш ли онзи човек на пейката в далечината?
- Виждам го.
- Това е Манол. Чака те. Иска да ти се изповяда.
- Да се изповяда ли? Няма нужда. Манол е единственият човек, който ме е радвал и надявам се да продължава да ме радва. Трябва да го успокоя.
- Отивай тогава.
- Ти и без да ме караш, пак ще вляза. Умирам от любопитство да разбера, моята дали е била същата в леглото, както с мен или му е показала хватки, за които си нямам и представа.

1. Ев. Йоан 18:10
2. Ев. Марко 14:60-72