Събуди се. Цялата бе в пот. Изправи се седна, за да се отърси от поредния кошмар. Пък и какво друго можеше да очаква!? Странеше от приятели. В офиса бе като робот – не общуваше с никой. Ужас! Знаеше че тези кошмари щяха да продължат докато е жива и това я хвърляше в хистерична паника. Убийца! Колкото и страшно да звучеше знаеше, че е така. Мислеше си за това, но никога не изказа на глас тази дума. Страхуваше се, че светът ще я прокълне и осъди най-жестоко. Падаше ъ се! Понякога се замисляше, какво би станало с нея, ако отиде и се предаде на полицията. Би ли се променила съдбата ъ? Би ли станала по-благосклонна към нея? Поне кошмарите да спрат. После затвор. Още един ужас. Как можа да го допусне. Винаги гневът е лош съветник. А нейният гняв бе безпределен. Защото винаги е била една „обикновена селска кифла”. Преди никога не се обиждаше сама, но откакто стана това, просто не намираше подходящите обидни думи, за да изрази неприязънта към себе си. Отвръщаваше се от себе си. Чувстваше се най-долното и мерзко същество на планетата. Как го допусна!? Та нима не бе достатъчно, че имаха възможността да се любят? Но не! Тя го искаше за себе си. Единствено за нея. Може би се подразни най-много от това, че ъ каза: „Никога не бих се разделил със съпругата си.” Очакваше да каже и „…заради тебе” и би му навряла четката в очите. Но хората на изкуството са винаги такива. Живеят в своя свят и взимат каквото могат от живота, без да ги е грижа за останалите, за техните чувства.
   Стана от леглото, възмутена отново от мислите си. Пак се опитваше да намери оправдание за това свое деяние и това я накара да излезе от себе си. Да, тя вече беше човешко същество от два индивида. Единия е тя, а другият вътре в нея. Може би съвестта или душата. Не знаеше какво е, но и нямаше значение. Онова, другото бе по-свястно. Онова, другото1 беше човекът, който искаше да бъде, а не като „обикновената селска кифла”, която много държеше да се увековечи в платно, за да остане като еталон за поколения. Модел. Модел за убийца. И как можа толкова дни да планува едно убийство, а отвътре да не чуе онзи глас, истинският, човешкият!? Нима, когато поръча „Леспенефрил”-а, не я жегна, че прави нещо нередно!? Ясно съзнаваше, че лекарството в контакт с ампулата в тялото на Стефан, ще доведе до неговата смърт. А Стефан беше горд, че вече почти половин година, откакто се подложи на лечение с тази ампула, не бе вкусил капка алкохол. Хвалеше се, че жена му го гледала с други очи и се отнасяла с него така, както той би желал- с обич и внимание. Само при споменаване на „съпругата ми” или „жена ми”, в нея се надигаше буря от гняв. Нима онази бе по-достойна от мен!? Аз съм по-млада и навярно по-красива, а той „съпругата ми”, „жена ми”…
   Направи си кафе. Дори не си бе измила очите. Не се погледна дори в огледалото, за да си оправи косите. Не можеше да се погледне в него. Отвръщаваше се от себе си и изобщо от целият си живот. „Кучка, кучка съм аз!” Няма живот за мен. От няколко дни измисляше начини, за да свърши със себе си. Ей, така, като куче. Помисли си да скочи от терасата, но се уплаши. Представяше си размазаното си тяло на плочките пред блока и се ужаси. Почти на глас размисляваше, колко лесно е да отнемеш чужд живот и колко трудно е да отнемеш своя. После ѝ дойде идеята да се хвърли под влак, но и това ъ се видя ужасно. След това си представяше как се дави, как си прерязваше вените и какво ли не, докато накрая реши, че отравяне ще е най-безболезненото. Като Клеопатра. Когато си го помисли и това, се отврати още повече от себе си. Не понасяше тази си мания за величие, че тя е определена за нещо специално в този живот, че е повече от другите. А всъщност другият глас ъ казваше, че те, другите са много повече от нея и за това си имаше много причини.
   Запали цигара. От два-три дни ъ се въртеше в глава и друга идея: да отиде при жената на Стефан, да ъ разкаже за това свое престъпление и да поиска прошка. Знаеше, че няма да я получи, но поне можеше поне малко да ъ олекне. Нейното отмъщение, каквото и да бе то, щеше да е справедливо.
- И това ще стане днес – изговори думите толкова ясно и силно, че се стресна.
Това тя ли бе или онзи глас отвътре излезе през устата ъ?
- Сега се изкъпи, среши и отивай при нея! Кажи ъ всичко от игла до конец!
Тя не искаше точно днес да дойде края. Страхуваше се. Искаше ъ се да мине още някой ден, да се успокои и да събере сили.
- Къпи се, кифло и отивай!
Онзи глас, вътрешният, бе по-властен и силен. Подчини се.

   С треперещи ръце натисна бутона на звънеца. Изчака няколко секунди, но никой не ъ отвори. Мислеше, че би било хубаво никой да няма в къщата. Беше готова да си тръгне, когато онзи глас отвътре ъ заповяда.
- Позвъни пак!
Отново натисна бутона.
- Влез! – чу се глас отвътре. Мая се разтрепери. „Започва се! Това е началото на края!”
Натисна дръжката и вратата се отвори безшумно. Направи плахо две крачки, за да се ориентира и огледа в тъмното антре.
- Тук съм, в хола. – отново се чу същият глас.
Мая не знаеше къде точно е хола, но последва гласа. Пристъпваше плахо. Цялото ъ същество искаше да избяга, но онази, другата Мая я буташе все по навътре.
Видя я полулегнала на някакъв старинен диван. Под главата ъ бяха подложени две – три малки възглавници.
- Здравейте, аз бях приятелка на Стефан. Дойдох да изкажа съболезнованията си.
- Здравей, Мая! Благодаря ти за вниманието! Заповядай! Седни!
Мая беше потресена. От къде тази жена, знаеше името ъ и така фамилиарничи с нея, като ъ говори на ти?
- В къщата няма алкохол, но кафе, чай и сокове мога да ти предложа.
- Благодаря, госпожо, но пих у дома.
- И така, може да ме наричаш Аксиния и Сена, както ти е удобно.
Аксиния бе красива жена. Може да се каже дори невероятно красива жена. Имаше някакво неопределено излъчване: топлота, мекота или нещо друго, което Мая не можеше да определи. „Как би напуснал Стефан такава жена, заради мен, кифлата!?” Над дивана висеше картина, рисувана разбира се от Стефан. Но в нея тя не бе така красива. Може би само излъчването бе успял да покаже.
- Мая, може да си научила, но може и да не знаеш, но аз съм инвалид. Ето, там ми е инвалидната количка. Понякога се опитвам да пълзя, с надеждата, че всичко ще бъде както преди и затова оставям далече от мен количката и пропълзявам до дивана. Смешно, нали? После като реша, пропълзявам обратно до нея. Всъщност от четири месеца не съм я използвала. Откакто Стефан си отиде. Той ме извеждаше навън.Сега няма кой. Просто пълзя като хлебарка по пода.
- Аз мога да…
- Всъщност очаквах да дойдеш по-рано. Но вероятно си била много ангажирана или си се страхувала от тази среща.
Мая почувства, че ъ прилошава, Не знаеше как ще обясни на тази жена своите непростими грехове.
- Да, бях ангажирана.
- Още ли работиш в онзи офис за стари мебели?
- Да, но вие от къде знаете?
- Знам, разбира се. Стефан ми е разказал всичко за теб. Всъщност за теб говореше единствено, когато аз го попитам. Притесняваше се да не ме обиди, но на мен ми бе интересно и аз го питах всеки път, когато почувствам, че нещо е притеснен или въодушевен. Единствено за това как правихте любов не ми е разказвал, защото му беше неудобно да открива тези си авантюри пред собствената му жена и това, което знам е само, че обичате да го правите на пода.
Мая не очакваше тази развръзка и сега се чувстваше още по – омърсена и отвратителна.
- Когато аз пълзя по пода, за да достигна до количката или до дивана изпитвам непоносими болки, но вероятно, когато се прави любов на пода, не се чувства това, нали?
Мая не отговори. Изчерви се. Искаше ъ се да побегне от срам, но остана с наведена глава.
- Всъщност и Стефан много те обичаше, но отговорността му към мен, не му позволяваше да се отдаде изцяло на тази любов. Странно, с времето толкова много разпитвах за теб и толкова неща научих, че те почувствах близка и дори веднъж предложих на Стефан да живееш у нас, но той ме погледна ужасен и ми каза, че полудявам и повече няма да отговаря на въпросите ми относно теб.
Мая изпитваше все по-голям ужас от последвалите разкрития. Не знаеше тази жена срещу нея толкова ли е благородна или е просто луда.
- Запали цигара, ако ти се пуши. После ще проветря.
- Не, неудобно ми е.
- „Марлборото” не са ли силни цигари за теб!?
Остана изненадана, че и това знае, но успя само да прошепне:
- Свикнала съм.
- Имам идея. Ще ми помогнеш ли да седна в количката и ще излезем на верандата. Там ще си по-спокойна, нали?
- Да, разбира се.
Терасата бе пълна с цветя, с изглед към някакъв заден двор, който бе занемарен и обсипан с какви ли не боклуци.
- Изгледа не е зашеметяващ, но аз и затова съм сложила цветя, та малко поне да смекча бедната панорама.
- Много хубави цветя. Как успявате да ги поддържате?
- Трудно ми е, но се старая да превъзмогна болката в името на красотата. Плетеният стол е люлееш се. Ако не искаш ползвай другия.
- Да, благодаря Ви! Предпочитам да не се люлея.
- Мая, не ми говори на Вие, че така създаваш дистанция между нас.
Мая прекалено ясно съзнаваше, че тази дистанция съществува и никога няма да се скъси, но явно Аксиния не знаеше, че пред нея стоеше убийцата на съпруга ъ.
- Как научи за смъртта та Стефан?
- От некролога на вратата на ателието.
- И на погребението не беше?
- Не, не можех д го понеса, а и дори не прочетох къде и кога ще се състои.
- Знаеш ли предния ден, преди да почине, когато се прибра в къщи ми сподели, че си му дала хапче „Аналгин”, защото го е боляла главата. Винаги го болеше главата. Мисля, че бе от ампулата или от нуждата, която изпитваше да пие. Алкохолен глад. Той винаги имаше навика да сдъвква хапчетата. Така бяха го посъветвали лекарите. Та като се прибра ми сподели, че това хапче нямало вкусът на „Аналгин”.
- Да, защото това бе „Леспенефрил”. Лекарство с висока концентрация на алкохол. С допълнително си взаимодействие с алкохол, води до смърт.
Мая изрече думите толкова спокойно и неочаквано за самата себе си, че не можеше дори да повярва, че това бе нейният глас и го казва самата тя. Но време беше да поеме цялата си вина и да последва съдбата, която каквато и да е, щеше да бъде справедлива.
- Знам. Лекарите потвърдиха същото, след аутопсията. Попитаха ме дали знам, че е употребил това лекарство, а аз им отговорих, че не знам. После ме попитаха, дали е възможно някой друг да му го е дал, но аз не споменах за вашата дружба.
- Защо не им казахте за мен.
- Защото Стефан винаги ме е убеждавал, че въпреки глупостите, които изговаряте, когато сте гневна, после съжалявате и постоянно търсите извинения от него. А тези извинения, придружени със сълзи и самообвинения, говорят за нещо добро скрито дълбоко в теб. Самото ти идване говори за това. Ако трябва да бъда откровена с теб, ще ти призная, че ако беше закъсняла още малко щях да разкрия вашата връзка пред полицията.
Краткото мълчание отново бе прекъснато от Аксиния.
- Значи си го убила от ревност!?
- Може да се каже. Знам, знам, че това е ужасно за вас, но аз съм готова да поема всички наказания от закона, защото аз съм си просто една убийца.
- Не го ли обичаше?
- Разбира се. Как да не съм го обичала!? Та той бе всичко за мен!
- Интересно. Аз ни бих убила човек, ако го обичам. А може би не съм обичала както вас. Знам ли?
- Ето телефона ми. Повикайте полиция. И без това живота ми е кошмар. Непрекъснат кошмар.
- Може би, ако тогава беше послушал съвета ми и да заживеете у дома, това нямаше да се случи.
- Не бих дошла.
- Защо?
- Как защо!? Как ще посмея да го обичам във ваше присъствие!?
- А, да, защото не ме познавахте тогава. А ако се случи сега, бихте ли живели при нас?
- Моля ви, не говорете така! Знам, че имате право да ми се подигравате и унижавате. но моля за малко милост! Вие сте красива жена и вероятно много благородна, но моля за малко милост! Сега разбирам, че и аз на негово място не бих се разделил със съпругата си заради една кифла.
- Кифла? Какво ще рече кифла?
- Ами какво!? Самовлюбена лигла, която няма грам мозък в главата си и си мисли, че слънцето изгрява за нея.
- Не съм го срещала този израз. Лековерна жена?
- Да. Нещо такова.
- И все пак, ако теоретично приемем, че Стефан по някакъв начин е между живите, би ли живяла в този дом?
- Да, но не бих правила любов със любимият си. Нали разбирате?
- Защо?
- Как защо!? Вие ще сте в едната стая, аз ще правя любов в другата. Невъзможно!
- Знаеш ли, Мая? Аз от години не мога да правя любов. Разбираш защо и би ми било приятно да гледам как съпругът ми прави любов. Сякаш съм аз тази, която обладава.
- Не ми се сърдете, но това ми изглежда доста извратено.
- Май отново мислите за себе си. Не ви ли идвала мисълта, че понякога трябва да отдаваме и нещо от себе си за другите, както и те правят за да си щастлива. Така ли ще си отидете от този свят без да сте видели благодарност в очите на отсрещния, въпреки че частица от теб вече я няма.
Мая запали отново цигара. Аксиния беше права, че мисли само за себе си. Беше си егоистка по рождение. Всъщност като се замисли, тя само взимаше. Дори в любовта взимаше всичко от отсрещният и даваше от себе си една малка частица, а смяташе, че е всичко.
- Вие как пострадахте с краката?
- Автомобилна катастрофа. Точно на сватбата.
- Ужас!
- Добре, че преди нея правихме непрестанна любов.
Аксиния се усмихна, спомнила си приятните изживявания от преди десетина години.
- И все пак има и други начини, една жена да задоволи съпруга си.
- Така е. Правих го. Но мислиш ли, че му бе достатъчно? Не случайно аз бях тази, която подкрепи вашата връзка. От обич го направих.
- А аз от обич го убих.
- Твоята вероятно е била по-силна?
- Глупости! Аз бях абсолютна егоистка. Освен мен нямаше никой друг на този свят. Всичко се въртеше около моите интереси. Другите бяха задължени да се съобразяват с мен, моите изисквания и интереси.
- А Стефан?
- За да го убия, означава че себе съм обичала повече от него. Дори не мога да обичам като хората.
- И сега ще продължаваш да си същата ли!?
Мая я погледна с изненада. Мислеше, че се е променила, но вероятно Аксиния ще излезе права. Този нарцисизъм никога нямаше да го преодолее, независимо какви препятствия ще ъ предложи живота.
- Права сте, Аксиния? През последните месеци, мислех, че съм се променила, но вероятно това е самоизмама. Бих искала да приличам на вас: да обичам премерено, да давам повече от себе си в любовта и да давам свобода на любимия. Бих искала преди да се срещна със Стефан да имах такава приятелка като вас и да ме научи как да изживея този тъп живот. Но вече е късно. Възможно е повече да не се видим, но аз никога няма да забравя тази среща. Изобщо през последните няколко месеца открих вътрешното аз, а преди дори не бях го забелязала.
Двете жени замълчаха. Вероятно всяка преосмисляше не само своя живот, но и този на другата.
– Знаеш ли, за теб има две алтернативи. Едната е да вдигна телефона и отиваш в затвора, или…
- Или…?
- Или цял живот ще живееш при мен и ще заместваш Стефан.
- В смисъл?
- Ти ще бъдеш моя Стефан.
- Но аз съм жена!
- Ще станеш мъж!
- И какво трябва да правя като твой мъж?
- Ще ти кажа. Сега ела и ме целуни, ако си съгласна.
Мая постоя известно време без да предприеме никакви действия. Гордостта ѝ казваше да си тръгне, вътрешният глас да остане. Послуша вътрешният. За нея той сега бе по-правилният. Онзи, нейният, винаги бе грешал.
- Ти решаваш дали да останеш в обществото като убийца, или да изплатиш греха си, като ми станеш приятелка и живеем заедно, което според мен е по-добрата алтернатива.
- Добре. Съгласна съм да изкупя греха си към теб и Стефан. Ще изпълнявам всичко, което ми заповядаш.
- Много добре знаеш, че само малко да ми противоречиш и отиваш там, където не е място за живеене за една млада жена. Тук ще имаш всички удобства. И отсега нататък ще си Стеф, както наричах Стефан. Сега ела и ме целуни!
Мая стана покорно и я целуна по бузата.
- Стефан никога не ме целуваше по бузата, а по устните.
Мая я погледна малко уплашена, но я целуна по устните.
- Сякаш усетих дъха на Стефан. Как хубаво целуваше той…
Мая поиска да се върне на стола, но Аксиния я спря.
- Дрехите на Стефан са в гардероба. Искам те облечена в тях.Ако все пак са ти големи, ще ти купя нови панталони и ризи. Все пак запази си твоите за всеки случай, ако реша да извикам полицията. Сега искам да ме съблечеш и изкъпеш, че нямаше до сега кой да ми помогне. Ако искаш и ти се изкъпи с мене.
- Не, благодаря.
- Знаеш ли Стеф, че миришеш на застояло и вкиснато? Кой знае от кога не си се къпал!? Влизай с мен в банята! Ще се изкъпем заедно. Как хубаво ме масажираше преди…
На Мая не ѝ оставаше нищо друго, освен да се подчини и да заживее като Стеф.
- Аксиния, какво е това име? Руско ли е?
- Да, Стеф. Дядо ми е бил белогвардеец и забягнал по време на войната тук. Донеси две чаши вино както правехме преди.
- Къде са?
- В дясното шкафче. Нима забрави?
Аксиния гледаше как голото тяло на Мая се наведе, за да търси вино и чаши в шкафчето, при което леко се усмихна.
- Така е вече по-добре. Е, наздраве.
Двете чукнаха чашите и Мая за пръв път се усмихна от толкова месеци.
- А сега ме масажирай. Знаеш как. Леко и нежно.
Мая се подчини.
- Ах, колко меки пръсти имаш…Целуни ме по врата както преди. Да, прекрасно е! И устните ти са меки, Стеф…