Мозъкът е препятствие за разбирането на всяко паранормално явление

- Съжалявам! Знам колко много я обичаше и ми е тъжно за теб!
- Знаеш ли, Коста,преди десетина години се случи нещо необикновено с мен и мисля, че това има връзка със смъртта на Снежа.
- Не разбирам. Как такова разстояние във времето и някаква случка с теб, ще повлияе за смъртта на другиго. Нещо не се връзва.
- Възможно е. Но аз оставам с това убеждение.
Двамата мъже отпиха от ракията. Някакво птиче кацна на асмалъка над тях и започна да пее, без да се притеснява от тяхната близост. Йордан повдигна внимателно поглед за да го погледне, но без да го уплаши. Птичето изстреля още няколко стрели и отлетя.
- Може да ме сметнеш за луд, но си мисля, че това птиче бе душата на моята Снежа.
- Птиче, като птиче. Каква връзка намери, бе Данчо!?
- Чувство, усет, знам ли?
Коста намести очилата. Замисли се за това колко много се променят хората, когато загубят някой близък. Може би страхът от смъртта или страхът от самотата ги прави такива едни по – религиозни, по-вярващи в свръхестественото и като че ли по – неадекватни.
- Е, ще ми разкажеш ли онази история, която ти се е случила преди десетина години?
- Ще ти разкажа. Що да не ти я разкажа. То аз на никой не съм я разказвал, освен на Снежка, ама то дали на моята възраст ще ме помислят за луд – все тая.
Коста не продума. Наля си още един пръст от ракийката и отпи. Все така си наливаше по един пръст. По-сладко му е, когато е малко ракийката в чашката. Може да си налее десетина пъти, но по малко. Мразеше онези гости, дето ще ти сложат една голяма чаша и ще ти я напълнят до горе. Тогава ставаше нервен и сприхав. За него това си беше чиста проба простотия или алкохолизъм. Все едно! Не го чувстваше като благоразположение и гостоприемство. Радваше се, че Йордан не бе такъв. Ако беше такъв, нямаше да му е най-добрият приятел, а само познат-като другите. Данчо дори стигаше до там, че изкарваше две шишета ракия, но не сипваше. „Има ракия. Сипи си колкото душа ти сака.” И не сипваше. Ако ти сам не си сипеш, ще ти рече: „Май не ти хареса ракията? Ще ти изкарам от другата, може по да ти е харна.” Така поставяше гостите си в неудобно положение, щом не си сипят, защото знаеха, че от притеснение щеше да изкара още барем десетина вида ракия, за да задоволи и най-претенциозния вкус.
- Знаеш, че от години ме мъчи простата .
- Знам.
- Та беше в два часа посред нощ на двадесет и седми юни. Годината не помня. Ставам по малка нужда. Излизам, а вън една луна изгряла – всичко се вижда, сякаш фенери са запалени в целия двор. Знаеш къде е тоалетната в дъното на двора. Но като завърнах по пътеката и някакво движение хвана погледа ми. Ето, там, от към чешмата. И що да видя –три заека. „Бре – казвам си – какво правят зайци в двора? Пък и три на всичкото отгоре.” А те кротко ме погледнаха и бавно заподскачаха към пътната врата. Вратата беше отворена, въпреки че винаги я притваряме вечер, че да не влизат животни. Е, понякога я забравяхме, ей така открехната, но никога не сме забелязали някаква животинка да влезе през нея. А, мен да ти кажа, едно спокойствие ме е обхванало, сякаш сънувам. „Да не съм станал лунатик, пък да не съм разбрал!” – мисля си аз. Ощипах се по крака, за да съм сигурен, че това не е сън. А зайците с бавни подскоци стигнаха до вратата и изведнъж се превърнаха в хора. Изправиха се на два крака и един по един извикаха”Тате. Тате. Тате.” После свиха зад оградата. Бавно, почти пропълзявайки стигнах до портата и издадох глава на улицата, но от тях нямаше и помен. Цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото, ставах, пуших и така дочаках утрото. На сутринта разказах среднощната случка на моята Снежа, а тя като се развика. „ Дечицата ни! Те са били! Дошли са да ни видят! Какво представляваха? Колко високи бяха? Къде стояха?” Въпроси да искаш. Трябваше да и отговарям с най-малки подробности и да ти кажа честно някои неща си ги натъкмявах, че иначе щях да срещна осъдителния поглед на жената. Бог да я прости!”
Двамата отпиха от чашките си. Йордан отсипа малко от чашката си на земята.
- Данчо, нещо не разбирам. За какви деца става въпрос? Нали си имаш Петра!?
- Така е, ама преди да се роди тя, три момчета загубихме.
- Така ли? Извинявай! Не знаех.
- Беше отдавна. Много преди да се срещнем. Откъде да знаеш. Пък и аз не обичам да споменавам за това. Натъжава ме.
- Навярно. Съжалявам! И на колко годинки са си отишли?
- Най-малкото на два месеца, другото на годинка а третото на близо четири години.
- Бог да ги прости! – прошепна Коста,като сега пък той отля от ракията си на земята.
- Неудобен въпрос, Данчо, ама от какво починаха децата?
- От какво. Най-малкото се роди седмаче. Малко и болнаво. Държаха го в болницата няколко месеца, та да го закрепят, ама не можаха. Второто от пневмония почина. Болнаво беше. А най-голямото се роди с епилепсия. Една нощ получи гърч и си отиде. Снежа така и не си прости цял живот, че не го е опазила. Обвиняваше се, че няма майчин усет и затова Бог не я дарявал с деца.
Йордан и Коста отново отляха от ракийката на земята.
Ето, такъв обичай имат в нашия край. Отлива се на земята, като по този начин сякаш мъртвите приемат от виното или ракията, която пием.
- Та на тази дата всяка година Снежа излизаше и по цяла нощ стоеше на двора в очакване на „моите зайчета”, както обичаше да се изразява тя. Още през деня отиваше да се изкъпе, обличаше празнични дрехи и надълго и нашироко ми разказваше, какво щяло да се случи, когато тази среща се осъществи. Как щяла да ги прегърне и разцелува едно по едно.Как щяла да ги пита как живеят там горе и още хиляди неща, които слушах всяка година. Следобед лягаше да подремне, че да е будна през нощта .Щом се мръкнеше, не влизаше повече в къщата. Вънка може комари да я хапят, даже дъжд да я вали, но тя оставаше на пост до чешмата, седнала на едно малко столче, в очакване на „малките ъ зайчета”. Така и я намирах на сутринта. Седнала на столчето, с подпухнали очи.
- И видя ли ги?
- Не, Коста. Мисля, че никога не ги видя. Нито аз, разбира се.
- Ако ми го беше разказал някой друг, щях да го приема за лъжа или шега, ама щом го чух от твоята уста ме побиха тръпки.
Двамата отново отпиха от чашките и замълчаха. Дълго мълчаха замислени върху историята случила се преди десетина години.
- И каква е връзката с нейната смърт, не мога да разбера?
- Ами тя почина на същата дата – двадесет и седми юни.
- Наистина ли?
- Беше на пост до чешмата приседнала на малкото си столче.
- Чакала е „зайчетата”?
- Да. Може би тази нощ, ако и аз бях с нея, щеше да е между живите.
- О, не се обвинявай. Това е продължило много години и нищо не се е случило, та може ли да очаква човек, че имено тази нощ ще се случи най-лошото. Може ли човек да очаква, а?
- Може би, ако вярвахме, че съществува и друг свят освен нашият, щяхме да имаме поне страх от Бога. Знам ли?
- Ти как я намери на сутринта?
- Както ти казах всяка година ставах по изгрев слънце. Не можех да спя нормално, като знам, че тя е вън. И на сутринта я намирах все така седнала на това столче. Но последният път не беше така. Намерих тялото ъ до вратата.
- А тя открехната ли беше?
- Винаги преди да седне на столчето открехваше вратата, та да може „зайчетата” да влязат необезпокоявани и безпрепятствено.
- И от какво си отиде горката?
- Лекарите казаха инсулт, ама аз мисля, че не е.
- Ти пък! Защо?
- На ръката ъ стоеше годежния пръстен. Беше го изгубила преди повече от двадесет години в градината, докато скуба тревата. Никога не го открихме, а и тя щеше да се зарадва и да сподели. Не мислиш ли?