Човешката глупост е убила много повече хора, от която и да е болест.

- Бай Златане, вчера, като ходих до гробищата, завъртях, ей така откъм северната страна. Исках да видя дали един черен глог е узрял, та да събера малко за чай. Харесвам чай от черен глог. Ароматен е.
- Пил съм такъв чай. Хубав е, но предпочитам ракийката. То чая е за жени, ако питаш мен.
- Предната година го мярнах, ама беше насред зима.Бяха останали десетина зрънца, та реших тая година да го обера. То черен глог рядко се среща , пък и не е като червения. Сякаш по-ароматен е, а и по книгите съм чел че е по-полезен.
- М-м-м да-а-а – беше лаконичният му отговор.
Бай Златан бе близо деветдесет годишен старец, който се бе прегърбил на две, но въпреки, че тялото вече го предаваше с ума си бе като енциклопедия. Можеше да говори за история, география, разбира се политика и какво ли не, защото бе много чел, а и си бе любознателен по природа.
- Не ти е лоша ракийката. Казваш че за първи път правиш?
- Да, за първи път.
- Бравос! Като за първи път не е лоша, ама е малко силничка.
- Четиридесет и седем градуса.
- Множко е. Четиридесет и един-два си е най-добре. Хем е по-пивка, хем по дълго ще си трезвен, та да си приказваш докато я пиеш. А кога е силна, на втората чаша заплиташ езика и край на разговорката.
- За догодина ще знам.
- Ако сме живи и здрави и нея ще я опитам. Аз всяка година си казвам:” Е, тая вече галиба ще е последната.” А то минава и отминава, а аз още съм жив. Е на, на две съм се свил, ама сърцето здраво – не ме пуска. Още малко и като щраус ще навра лице в земята. Омръзна ми тоя живот. То и живот ли е това, да не можеш да се изправиш и все на два бастуна да креташ!
- Е, стига си говорил така! Виж, колкото и да ти остава си го изживей. Радвай се на птичките и тишината на селския живот.
- Радвам се, ама радостта не е тази, която чувстваш например ти. Има радост и радост. Ако на едно дърво му е останало един зелен клон, а всичко останало е сухо, радостно ли е според теб!? Теб радва ли те!?

Не отговорих на въпросите му, защото това си беше самата истина. Надали и аз бих бил щастлив?
- Добре че гробищата са наблизко, та барем с ръчната количка може да ме засурнат до там.
Засмях се искрено на неговият черен хумор и реших, че точно сега е момента да го запитам, за това, което ме вълнуваше още в началото на нашият разговор.
- Бай Златане, като събирах от ония черен глог, знаеш ли какво се оказа?
- Какво?
- Че съм стъпил върху гроб. Мога ли да очаквам, че извън оградата на гробищата ще има гроб?
- А, да, на Русана гроба.
- И каменният кръст паднал и не се вижда от тревата. Спънах се в него и тогава разбрах, че съм стъпил в гроб.
- Е, че аз знам само един черен глог и той беше в градината на черковата. За този не знаех.
- Каква черква, бе бай Златане? То в това село параклис няма ти за черква говориш.
- А, имахме момче, имахме, ама изгоря.
- Аха! Това е добре. Мислех, че сте атеисти.
Стареца нищо не отговори, а се замисли. Така се замисли, че след пет минути мълчание, помислих че може и да е заспал. То главата му като е наведена надолу не може да се разбере буден ли е или не.
- Че защо гроба на тази Русана е извън пределите на гробището? Да не би като са били оградата да не са го забелязали?
- Знаех си, че е той.
Останах малко позачуден, защото това не бе отговора, който очаквах. Но при хората на тази възраст, понякога думите излизат ей, така от устата. Ни в клин, ни в ръкав, Мисъл някаква в главата му излетяла през устата. Вероятно моя въпрос бе приет с малко закъснение, защото бай Златан продължи.
- Ами! Русана я заровиха извън гробището. Нашенци не искаха да бъде сред тях. Лоши хора. Прошка няма при тях. Ама и Русана… Вещица. Грешница.
Това бе повод, стареца да отпие един як гълток. Чу се как ракийката премина през гърлото му и закъркори към стомаха като планински поток. Радвах се, че му хареса ракийката. Малко придирчив и язвителен бе стареца, та затова сега бях горд, че си я пийва сладко.
- Какво е направила, че е грешница? Пък и вещица?
- Нали знаеш в селата как е. Някой казал, че май еди кой си може би е направил еди какво си и накрая нищо.
Този път аз се разсмях от сърце, защото това изречение напълно олицетворяваше селския бит и хорските приказки. Тук клюките са и радио, и медии, и телевизия. Носят се, без да се знае от кого и в повечето случаи излизат неверни. Но това не означава, че трябва да се забравят, след като са неверни. Не! Помнят се и ако някога се случи нещо се припомня онзи случай отпреди десет или петдесет години и се тълкува като някакво пророкуване.
- Русана беше циганка. Живееше с баща си накрай селото. Пасяха козите. На към петнадесет баща ъ си отиде, та остана сама. Как се оправяше сама, не мога да ти кажа. Сега тока ще спре за час и ще оревем селото. Водата, ако спре сме почти готови за умирачка. А тя, Русана, ни ток, ни вода, нищо. Сама като кукувица живееше. Ляга си със смрачаването и се събужда по изгрев. Ще дойде до центъра, ще подкара козите и по цял ден из чукарите до мръкване. И така ден след ден. Мина се година, когато чухме, че са се опитвали да я откраднат, но не са успели. После никой не рачи да я вземе или краде. То за циганите не е нормално да не се задомят до към петнадесет-шестнадесет години. После кой ще ги вземе? Разправят, че била обезчестена от онези, дето решили да я крадат и затова никой не я искал вече. Ама аз си мисля, че беше заради блъхите. То сред кози да живееш, няма начин блъхите да не се облажат и от теб. Да ама след година, казват, забременяла. Ние мъжете нищо не разбрахме, ама жените нали ги разбират тези работи, веднага усетили. Като се разчу из селото и ние мъжете се заглядахме в талията ама нищо не намирахме за нередно. Жените разправяха, че се притягала, та да не се разбере. А ние мъжете по-скоро мислехме, че жените май им е доскучало пак и сега плюят детето, та да мине време в приказки. Мина зимата и дойде пролетта. Една сутрин Русана не дойде да поведе козите. Изпратиха една жена да види какво е станало. Болно може да е момичето. Нужда от нещо може да има. Пратиха баба Съба. Тя живееше най – близко до Русанината къща, пък и имаше най-много животни, та бе притеснена за пашата. Отишла баба Съба и видяла две кучета да разкъсват нещо в снега. Целият двор бил в кръв. Бабушкерата се върнала веднага в селото и казала на всеослушание, че видяла как кучетата разкъсвали и ядяли трупчето на дете. Времето съвпадало с това Русана да роди. На другата сутрин дошла и Русана, но жените без да я запитат каквото и да е, започнали да я замерят с камъни я убили.
- Как така я убили!? – недоумявах аз. -То може да не е било дете, това което са яли кучетата. Яре може да е или нещо друго!
- Може, ама никой не отиде да види. Когато попа дойде вече беше много късно. Той се развика на жените и ги нарече грешници. Каза, че не са те, тези, които трябва да съдят. Спомена им и за Мария Магдалена, която спаси Исус. Мисля, че дълбоко в себе си, попа ги прокле и анатемоса. Много беше ядосан. Ние мъжете приехме неговата невъздържаност, като порив на младостта. Беше тридесет, тридесет и малко, та още не бе свикнал да се владее, а и може би никога не бе изпадал в такава ситуация. На другия ден дойдоха двама стражари и един пристав. Огледаха къщата, трупа на Русана, но казаха, че по-късно ще докладват за резултатите. Така и си остана. Кой се интересува за някаква си циганка!? Може би само попа, защото повика хора да изкопаят гроба ъ и държеше да се погребе по християнски. Тогава жените отново се развикаха, а дори и мъже им пригласяха и настояваха гроба ъ да не е сред другите, а извън тях. Попа, каза, че не е човешко, това което искат и реши гроба да се изкопае извън пределите на гробищата, но задължително да се постави на него кръст, за да се знае и не се осквернява. После много месеци минаха, но никой не слагаше кръст на гроба, защото всеки казваше, че нито им е роднина, нито имат пари да го сторят и прочее. Накрая попа събра пари и тури каменен кръст. Това негово противоречие с нашенци не му беше от полза. Все по-малко хора вече посещаваха църквата. Мъжете не искаха да отремонтират сградата и тя малко по малко започваше да се руши. Минаха доста години, попа сякаш остаряваше с дни, не с години. Изобщо не подканяше хората да посещават църквата. Сякаш се страхуваше, че ще я осквернят със своето присъствие. Един ден се разчу, че гроба на Русана е изровен и някой се е поругал с костите .
- В смисъл?
- Тялото го нямаше в гроба.
- Че защо! На кой му са нужни Русанините кости?
- Е, тʹва, е загадка де. След два дни църквата изгоря. Мъжете се мъчеха да потушат пожара, но напразно. Вратата беше залостена отвътре, та и попа не можаха да спасят.
- Нещастен случай!
- Знам ли? После се говореше, че намерили тялото на попа. Всъщност само костите му, ама били толкова много, че сякаш са били двама човека, а не един.
- Да не би да са били тези на Русана?
- И ние си помислихме за това. Дори се говореше, че Русаниното дете било от попа и затова толкова държал за нея..
- Стига бе, бай Златане! Вярваш ли в цялата тази история!?
- Абе да ти кажа, съмняваше ме малко, ама сега започвам да вярвам, че може би има някаква истина.
- Какво ще рече сега?
- Ти нали каза, че си намерил черен глог на Русаниният гроб.
- Е?
- И черен глог расте и в църковният двор. Не ти ли се струва, че това са някакви символи за любовта на попа с Русана, а?