Природата е създала мъжът такъв, че поривът за приключения да е по-силен от уютния дом.

Вече втори ден гемията стоеше в открито море. Бурните вълни не позволяваха на капитана да я акустира на кея. Много пъти бе чакал дни наред, за докато се случи по-благоприятно време. Беше хвърлил котва така, че гемията да се вижда от брега и дъщеря му да е спокойна, че той е жив и гемията не е потънала. Сега вероятно нейното притеснение бе многократно по-голямо, защото синът й Никос, бе и той там, заедно с баща й.
Вечер капитана винаги палеше газовия фенер, та дъщеря му да е спокойна и по нощите. Имено тези нейни притеснения караха да изпълнява някои задължения, който според него бяха излишни и глупави. Но слабостта му към Теодора бяха толкова силни, че би изпълнил всичко, което тя пожелае. Е, разбира се може би единствено някаква забрана свързана с мореплаването, не би му се понравила и надали би я изпълнил безпрекословно.
Сега капитана имаше други притеснения. Никос от два дни имаше треска и нищо не бе в състояние да излезе от нея. Добре, че майка му не подозираше за това. Въпреки, че му правеше студени компреси на челото и ме даваше резен джинджифил и лимон през час, състоянието му оставаше все едно и също. Надяваше се час по – скоро да се оправи, защото в противен случай щяха да му останат само лоши спомени от това пътуване.

- Дядо, кога ще се оправи времето?
- Предполагам, че няма да е скоро. Небето е сиво, облаците са ниско, сякаш се сливат с морето. Вали равномерно и вятърът е от юг, вече трети ден. Да се надяваме да се оправи поне надвечер, че не си ял втори ден.
- Не съм гладен. Мисля, че съм малко по-добре. Пак ми се гади, ама поне не ми се вие свят.
- Това са хубави новини. Спомням си и мен татко, когато ме изведе на първото си пътуване, легнах още първият ден и станах, едва когато спряхме на кея.
- Наистина ли?
- Истина е.
- Значи аз съм все пак по-добър моряк отколкото ти си бил.
- Може и така да се каже. Зависи от това, кога ще станеш.
- Аз и сега мога да стана, но предпочитам още малко да полежа, за да свикна с люлеенето.
- Добре, Полежи.
- Дядо, когато има такива бури, сирените показват ли се?
- Сирените?
- Да, сирените.
Капитана се усмихна. Брат му Константин, въпреки, че излезе само два пъти на плаване и то като дете, можеше да разказва толкова невероятни истории и така убедително, сякаш сам бе герой в тях. Понякога, когато нямаше клиенти в дюкяна си, разказваше на Никос за своите плавания и невероятните си срещи с кораби призраци, сирени, китове и всичко каквото можеше да му роди главата. Не веднъж на капитана му се искаше да каже: ”Коста, престани да пълниш главата на племенника си с измислици! Така създаваш в него един измислен свят за морето!” Но после си спомняше как самият той слушаше със зяпнала уста страховитите истории на старите моряци, седнали на дървената маса в кръчмата на шише мастика.
- Как да ти кажа Никос, като самият аз никога не съм виждал сирени, въпреки че обикалям моретата повече от половин век. – капитана имаше още една слабост освен дъщеря си – не можеше да лъже. – А дали излизат по това време, още по-малко мога да знам.
- Защото чичо Коста каза, че сирените спасявали давещи се моряци. Плували редом с делфините. Щом има делфини, много вероятно е да има и сирени.
- Делфини съм виждал много, но сирени…
- А днес или вчера виждал ли си?
- Делфини ли?
- Да.
- Днес видях. Може би преди час. Обиколиха два-три пъти гемията, подсвирнаха ми, сякаш за поздрав и изчезнаха.
- Сигурно е имало и сирени с тях.
- Хмм, не видях сирени…
- Това е защото не вярваш, че ги има!
- Може би. Но как да повярвам, след като не съм ги видял.
- Дядо Панайот, може би не си се вглеждал добре и затова не си ги видял.
- Може би.
- Пък и времето, като е лошо и ти не можеш да ги забележиш, защото все пак си стар.
- Така е. –усмихна се капитана.
- След малко ще стана. Може и делфините пак да са дошли.
- Може.
Момчето през минута – две поглеждаше през борда, в очакване на делфините, но те все не идваха и не идваха. Лицето му ставаше все по-печално с настъпването на нощта. За сметка на това радост изпълваше капитанското сърце, когато гледаше внука си как се шляе безцелно из палубата и лицето му все повече губеше бледия си оттенък. На здрачаване запали фенера. На брега също проблясна светлината на фенер.
- Никос, майка ти те поздравява.
- Добре.
- Не искаш ли и ти да размахаш фенера?
- Защо?
- Майка ти ще се радва.
- Не.
Капитана разбираше внучето си. И той самият някога много се дразнеше, когато заминаваше на път. Майка му ще приготви поне още една гемия с продукти за из път и ще даде толкова заръки, че надали някой можеше да ги изпълни.
- Какво има за ядене?
- Риба…
- А, не! Само не риба!
- Тогава от козето месо.
- Не искам месо.
- Ами в кошницата майка ти е сложила смокини, ябълки и грозде.
- Къде е кошницата?
- Трябва да е в каютата ти.
- Ще отида да хапна нещо.
- Отивай.
Още щом се скри в трюма, стареца размаха фенера. Съмняваше се, че неговото движение ще се види на брега, но го направи за собствено успокоение. Може би дъщеря му ще забележи това и ще си помисли, че момчето й я приветства.

- Никос, Никос, делфини.
Момчето пъргаво скочи и бързо взе да се обува.Утрото бе прекрасно. Бурята бе преминала и се морето бе спокойно и тихо.
- Виждаш ли ги? Ей там. На стотина крачки са. Сега ще скочи някой от тях.
- Видях ги. Дано да се приближат.
- Надявам се. Много са любопитни и сигурно ще дойдат, за да ни разгледат.
- Дядо, може би делфините помнят гемиите и хората. И ако са те виждали много пъти, сигурно те познават и не се страхуват от теб.
- Възможно е. Аз мисля да тръгваме обаче.
- Точно сега ли!? Нека още малко да изчакаме. Може да се приближат.
- Майка ти ще се притеснява. Кой знае какво ще си помисли, когато при това тихо време стоим още тук закотвени.
- Майка винаги се притеснява. Няма си друга работа и само се притеснява.
- И ти ще станеш такъв, когато станеш баща.
- Няма.
Капитана само се усмихна и поклати глава. Реши все пак да удовлетвори желанието на внука си и запали лула. Малко след това делфините наистина приближиха. Някои от тях вдигаха глави и гледаха ту момчето, ту капитана.
- Дядо, водата е мътна, ама ми се стори, че между тях видях и сирена.
- Така ли?
- Не съм сигурен, но ако се приближат…Да, да, сирена. Дядо, виж, ей там, зад този делфин който в момента скочи. Ела де!
Капитана с неохота надигна тежкото си тяло, но се приближи до момчето, за да не го обиди с безразличието си.
- Чакай малко. Когато се приближат се вгледай във водата и може наистина да видим сирена.
- Ще гледам.
Делфините се приближаваха все повече и повече. Само след миг и вече плуваха встрани и под гемията.
- Виждаш ли, виждаш ли? От ляво на делфина под нас. Видя ли му опашката. Колко е по-дълга от тази на делфина.
Капитана впери поглед в мътната вода. Наистина му се стори, че отляво делфина има по-дълга опашка.
- Стори ми се, че видях и коса, но не съм много сигурен. Може да е било от водораслите. Дядо, май се връщат. Гледай внимателно.
Момчето и капитана се бяха надвесили толкова много зад борда, че всеки момент можеха да загубят равновесие и да паднат във водата. Когато делфините отново минаха под гемията и се появиха пред очите на капитана, бе вече напълно сигурен, че това не беше делфин. Не бе виждал сирена, за да бъде сигурен, че е такава, но бе сигурен, че не бе делфин.
- Видя ли?
- Видях. Беше сирена.
- Не знам дали беше сирена, но бога ми, сигурен съм, че не беше делфин.
- Е, като не е делфин, много ясно че е сирена.
- Възможно е.
- Като се върнат искам да се вгледаш хубаво.
- Няма да се върнат. Отдалечават се. Вероятно им омръзнахме.
- Жалко.
- Сега да вдигаме котва и да се прибираме.
- Следващият път като излезем в морето искам да бъдеш по-внимателен като ги гледаш
- Добре, Никос. Обещавам.
Сърцето на капитана преливаше от радост, че внукът му най-вероятно ще последва неговите стъпки и ще стане новият капитан на старото му корито.

- Мамо, ние с дядо видяхме сирени.
- Браво. –Майка му го прегърна през рамо и се усмихна. Погледна баща си със съучастническа усмивка.
- Истината ти казва момчето, Елисавета. Май наистина беше сирена.
Лицето на дъщеря му придоби възмутен вид. Строгият й поглед го накара да се заоправдава.
- Всъщност не съм сигурен дали беше сирена, но съм сигурен че не беше делфин. В това съм абсолютно сигурен.
- Следващият път, времето може да е хубаво и да се види много по-ясно.
- Следващият път!? – майка му спря ход и го погледна навъсено.
- Да, следващият път.
- И аз да треперя като лист, дали няма да ви се случи нещо…
- Защо ще трепериш!? Ако стана като дядо и постоянно пътувам, цял живот ли ще трепериш!?
Майка му не отговори на въпросите му. Разбра, че синът й е вече голям и нейните тревоги тепърва предстоят.
- А може и да се оженя за някоя сирена… Ще й купим една каца, когато ти идва на гости.
- И ще дундуркаш малки сиренчета.
Дядо и внук се превиваха от смях и никой от тях не забеляза сълзите на майката. Искаше й се да изкрещи, че един й взе морето и друг няма да му даде, но успя само да промълви:
- Престанете!