Ако си излъгал една жена е, или защото е много глупава, или защото е искала да бъде излъгана.

Фрау Фьоге изчака приятелката й фрау Лебрехт да отвори вратата на магазинчето. Въпреки, че бяха неразделни от детинство, фрау Лебрехт имаше респект към фрау Фьоге, защото бе не само по-бедна от нея, но и с две години по-млада. Когато говорим за заможността на фрау Фьоге е достатъчно да споменем само, че мъжът ъ бе фабрикант и произвеждаше… разбира се фрау Фьоге не знаеше какво произвежда съпруга ъ, защото не се интересуваше от неговият бизнес, Всъщност тя само веднъж бе посетила фабриката на съпруга си, по случай откриването. Фабриката бе доста отдалечена от Хамбург, което ъ донесе неприятна мигрена в продължение на половин година. Разбира се опасността от нов пристъп не ъ позволяваше отново да се реши на това опасно пътуване. Разбира се щедрите подаръци на хер Фьоге бяха достатъчно доказателство, че фабриката е във възход и печели добре. Това бе напълно задоволително за фрау Фьоге и тя никога не повдигна въпрос за стоките или каквото и да било друго, което произвежда фабриката. Доколкото си спомняше, дори и нейните синове работеха там, но не беше сигурна и в това. Фрау Либрехт от своя страна бе отявлен филантроп и алтруист. Тъй като нямаше наследници, бе завещала къщата си на общината, с идеята, след нейната смърт да се превърне в приют за бедни. Разбира се общината прие с радост това дарение, като от своя страна всяка година отремонтирваше къщата на фрау Лебрехт безплатно. Проблема за общината бе единствено, че това завещание бе направено преди повече от тридесет години и надеждата за влизане във владение бяха може би в далечното бъдеще, защото старата госпожа въпреки, че наближаваше осемдесетте с нищо не показваше, че е готова да се предаде. Напротив. Нейната жизненост изумяваше хората. Бе като навита пружина, готова да се изстреля във всеки момент, за разлика от фрау Фьоге, която бе мудна не само в своите действия, но дори и в мислите си.
- Радвам се да видя в своя магазин, най – елегантните жени на Хамбург, а може би и в цяла Германия, а защо не и в цяла Европа.
Управителя бе мъж на средна възраст, елегантно облечен, с добре поддържани коцкарски мустачки. След като им целуна ръцете, ги покани да седнат на фотьойла заобиколен с безброй саксии, в които имаше невероятно красиви цветя. Тяхното ухание изпълваше магазина и създаваше чувството за екзотика и уют. Разбира се тези усещания се засилиха след като двете дами изпиха по чашка шери. Следваха обичайните въпроси за здравето им, коментар относно влажното време и тази есен.
- С какво мога да Ви бъда полезен, дами? Дори и да е за чашка шери, вашето присъствие в моя скромен магазин ме прави изключително щастлив.
- Джанкарло, Вие сте такъв ласкател…
- Думите идват от сърцето ми, фрау Фьоге. А то не е измамно.
- Вярвам Ви. Всъщност аз самата не знам какъв подарък да си избера за Рожденият ми ден. Всъщност той отмина още преди месец и затова реших, че е крайно време да си подаря нещо, защото ми омръзна да прехвърлям тези хиляда евро от шкафчето си в чантата и обратно. Трудно ми е, Джанкарло.
При споменаването на такава сума управителя преглътна трудно слюнката си, но запази видимо спокойствие.
- Ще Ви помогна фрау Фьоге. Първо, може би малко нескромно ще прозвучи, но вие от какво имате нужда!?
- От нищо, Джанкарло. От нищо.
- Разбирам. Дай боже всекиму.
С очите на опитен търговец проследи набързо с какво бе накичена клиентката му: обеци, колие, гривна, чанта…чантата.
- Фрау Фьоге, бих Ви предложил нещо, което сигурен съм ще Ви заинтересува.
- Така ли? И какво е това, което може да ме заинтересува!? Само да не са някакви бижута, че няма вече къде да ги държа. Всичко е пълно: каси, шкафчета, тоалетни масички и къде ли не. Понякога си спомням за някое бижу, което отдавна не съм го носила и представете си, с дни не мога да го открия.
- Разбирам Ви, фрау Фьоге. Дай боже всекиму. Не, не е бижу. То е това, което всяка дами би желала да притежава, стига да може да си го позволи, разбира се. Неговото излъчване и магнетизъм може да възроди младостта и желанията произтичащи от нея. Самото докосване би вляло енергия и би дало криле и мечтания.
- Джанкарло, престанете да ме измъчвате! Какво е това нещо?
- Чанта,
- Чанта!? Та аз имам… не знам колко са. Може би стотина.
- Тя не е каква да е чанта. Тя е чанта от кожата на млад алигатор. Млад…алигатор…Разбирате ли?
- Разбирам.
- А ако Ви разкажа и историята на тази чанта, ще разберете, че си заслужава покупката. История изтъкана от любов и смърт.
- Така ли? И каква е историята, Джанкарло?
- Предполагам, че ще искате да я разглеждате, докато Ви разказвам и предполагам, че не бихте отказали още едно шери?
- Разбира се, че ще искам да видя тази чанта. Така ще почувствам още по-дълбоко историята, която ще ми разкажете. А и шерито няма да откажем, нали фрау Лебрехт?
Фрау Лебрехт поклати утвърдително глава, а управителя побърза да покаже тази невероятна чанта от млад алигатор, както и да сервира предложеното шери. За съжаление точно днес, синът му трябваше да замине за стока чак до Мюнхен и сега трябваше да се справя сам с толкова много задачи. Ужас!
Още щом се докосна до чантата, фрау Фьоге знаеше, че тя ще бъде подаръка. Самият допир до кожата ъ даваше усета за топлота и уют. А и сякаш наистина в нея нещо неопределено се надигаше. Беше като отдавна позабравен порив, като разгаряща се жарава, като сироко – то1, което познаваше от ваканциите си в Марсилия. Миг след това, в тялото ъ се вливаше някаква хладина, като мистрал – а2, който ъ бе познат от пътуванията ъ по Рона до Авиньон. Тъмнозеленият цвят на чантата не само привличаше нейния поглед, но и създаваше усещане за мекота и нежност. Разбира се управителя усети тази нейна замаяност и с готовност приседна до тях, за да разкаже тъй очакваната история.
- Историята е много тъжна и за да не развалям настроението Ви ще я разкажа накратко и без ужасът, който е преживял Антонио, синът на моя приятел от Калабрия3 – дон Винченцо ди Матео. Като страстен ловец, Антонио не веднъж е обикалял саваните и е отстрелвал лъвове и леопарди, бродил по Хималаите, за да се срещне очи в очи с тамошната мечка или е скитал с нарта4 в тайгата, за да се изправи срещу тигри и вълци. Беше красавец, същински Аполон. С невероятно излъчване и храбро сърце. Късметът никога не бе му изневерявал, до последното му пътуване – река Окаванго5. Една вечер заедно с няколко местни предприел лов на крокодили. В тясното мокоро6, били трима. Газеният фенер осветявал слабо, но достатъчно, за да съзрат вперените в тях зелени очи на чудовищата. Големината на крокодила определяли по разстоянието между двете очи. Колкото е по-голямо, толкова и крокодила бил по-голям. Изведнъж в мрака блеснали очите на чудовищен крокодил. Разстоянието между очите му бил близо три педи, което показвало, че той бил не по-малко от осем метра дължина. Темпераментният Антонио веднага грабнал пушката, за да го отстреля. Но хитрият звяр мигновено се скрил в дълбините и неговият куршум уцелил някакъв млад крокодил, който изплувал мъртъв над водите. Антонио решил да го прибере. Месото било достатъчно за да нахрани племето, а с кожата замислил да направи чанта на неговата възлюбена Амантле. Искал, когато я заведе в родната Калабрия, всички жени да завиждат не само на красотата ъ, а и на чантата от млад алигатор. Време било да си тръгват, защото хитрият огромен крокодил, усетил опасността да бъде жертва, надали щял да се покаже отново. Но те се били лъгали. Още щом обърнали мокорото и изведнъж нещо ги блъснало така силно, че и тримата изхвърчали във водата. Антонио успял да се качи отново в кануто, но другите двама изобщо не се показали над водата. Антонио бил убил малкото на огромния крокодил и той отмъстил за неговата гибел със смъртта на двамата му приятели.
- Ужас! – промълви фрау Лебрехт, като постави ръка на устата си.
- И това не е всичко. За зла участ любовта на Антонио се превърнал в кошмар.
- Защо в кошмар!? – попита го недоумяваща фрау Лебрехт.
- Защото на следващата сутрин, момичетата от племето отишли на реката да налеят вода. Първа на брега клекнала Амантле. Внезапно от водите изкочил същия този звяр и отвлякъл момичето в гъстите тръстики на огромната река. Натъжения Антонио дни наред търсел крокодила, за да си отмъсти, на така и не сполучил. Покрусен от мъка той се сбогувал с хората и напуснал племето. Когато пристигнал в Йоханесбург, дал кожата на най-добрият майстор, който изработил тази чанта, която е в ръцете Ви фрау Фьоге. Антонио се надявал да я подари на своята майка, но когато пристигнал в Калабрия, тя не била между живите. Един ден, когато бях на гости, Антонио разказа историята си. Последните му думи бяха следните: „Чичо Джанкарло, вземи тази чанта. Остави я в ръцете на жена, която би я оценила по достойнство. Нека ъ носи късмета, който ме изостави и моята любов нека вечно да я спохожда.” Е, това е историята. Тъжна и романтична.
- Наистина тъжна, Джанкарло. – Едва продума фрау Фьоге. – Разбира се, че ще взема тази чанта. Историята ъ ми хареса. Всъщност имате ли и други стоки с подобни истории?
- Разбира се, фрау Фьоге. Например историята на този стенен часовник е много интересна.
- А бихте ли ми я разказали?
- Разбира се, фрау Фьоге. Но ако Ви разкажа историята днес, няма да може да се радвате на подаръка си утре. Надявам да си направите подарък с него на следващият си рожден ден.
- Ох, нямам търпение да я чуя и тази история. Навярно няма да издържа до тогава.
- Надявам се. – успя да се усмихне управителя и помаха с ръка на отдалечаващите се дами.

1. Сироко – пясъчни бури в Африка, донасяйки често горещ въздух по средиземноморските брегове на Франция.
2. Мистрал – хладен въздух, спускаш се от Алпите по течението на р. Рона
3. Калабрия – област в Южна Италия
4. Нарта – вид шейна теглена от впряг кучета или елени.
5. Окаванго – река в Южна Африка
6. Мокоро – вид кану, издялано от един дънер.