Никой не е творец на късмета си.
- Бях много малък. Може би седем или осем годишен. Мама, татко и аз отидохме на гости в новата къща на вуйчо ми в Морозово. Помня, че къщата беше голяма, много по-голяма от нашата, с голям двор и кладенец до градинката с цветя.
Бейсим отпи от ракията и замълча, може би за да си възвърне спомена от миналото. Винаги съм се чудил на неговото пиене и когато го запитвах защо се подал на това изкушение, след като Корана му забранява, той ми отвръщаше, че язвата била причина. Вярно беше, че пие рядко. А и на нас християните Библията има десет заповеди, които трябва да ги спазваме, ама не би. Помня как се запознахме с него. Бяха му дали гора, да я сече и след като си плати, да има огрев за зимата. Беше работлив човек. За три-четири дни отсякал дърветата, подредил ги и се прибрал в селото да чака ищаха на горския, та да ги премери по кубици, за да знае всеки кой колко има да плаща. Минало няколко дни, но от горския ни вест ни кост. Чакал всички да нарежат дървата, та тогава да дойде. Нямал време за излишни разкарвания. След две седмици пристигнал. Бейсим редом с другите си съселяни се качили отново на сечището. Каква била изненадата на Бейсим, когато видял, че дървата му ги нямало. Някой ги бил откраднал. Нищо не казал и бавно заслизал към селото, отчаян и натъжен. Приседнал на един пън преди къщите и се разплакал. Тогава се срещнахме. Видях насълзеното му лице и го попитах, какво е станало а той ми отговори: „Втора година взимам гора и втора година ми я крадат. Пак ще се топля със вършини.” „Каза ли на кмета? – питам го аз. „Миналата година му казах а той ми отговори: „ „Да не искате да ви ставам пазач!? Пазете си ги!”” Тази година не съм му казал.” Натъжих се, за тази несправедливост. Крадливо племе сме ние. Циганите нищо не важат. А бях абсолютно сигурен, че Бейсим никога няма да посегне на чуждото. Малко се успокои, когато му казах, че аз имам много дърва и ще му дам от своите. Отначало не се съгласи, но когато му казах, че ще искам да ми ги върне, той прие предложението ми. Така той стана най-добрия ми приятел в селото.
- Вуйчо изкара една маса насред двора. Вярно, че беше малко разхвърляно, но като си купуваш къща, все някакви ремонти трябва да се направят. Баща ми майка ми седяха мирно и кротко, но аз не издържах и станах да разгледам двора. По едно време гледам до кладенеца огън. Отдръпнах се уплашен. „Вуйчо, там гори огън. Ще стане пожар.” „Огън ли? Къде? Къде?” спогледаха се всички. „Бейсиме, не виждаме огън, момчето ми. Да ни ти се привижда?” „Не, не ми се привижда. Ето там, до кладенеца.” Но никой не виждаше огън и затова всички се засмяха и заговориха за свои си неща. На следващият ден майка и татко си тръгнаха и ме оставиха при вуйчо за една седмица. Те не искаха да остана, защото дъщеря му имаше малко бебе на около месец и моето присъствие според тях не бе добра идея. Но вуйчо настоя. След няколко дни щял да намине към нашето село и щял да ме докара. Всичко стана ясно, когато надвечер, вуйчо ме прегърна през рамо и ми прошепна: „Ха сега кажи къде видя огъня.” Аз отидох и му показах. Това беше всичко. Вечерта, когато си лягах слушах баба Сахира, майка му, да му казва: „Това е опасно нещо, ако не си чист пред Аллах. Хвърли пепел или брашно да видиш каква клетва са направили тези, които са го заровили. Може и кръв да искат. Тогава за какво ти е това пусто злато!?” „Добре, мамо. Утре ще хвърля брашно и ще видим каква е клетвата.” На следващата сутрин не видях вуйчо кога е хвърлил брашно, но чух отново как си шептят: „Ръка излезе, мамо.” „Кръв! – проплака баба ми – Не ти трябва това злато. Не ти е дадено да го имаш. Вземеш ли го – някой ще си отиде. На който му даде Аллах да види огъня, значи на него иска да го даде. Какво като знаеш къде е !? Може да го извадиш единствено, ако дадеш цялото злато на момчето” „Да му дам моето злато!? Та то е в двора ми! Майко престани с твоите страхове!” „Заклевам те да не го докосваш!” Тогава разбрах колко алчен бе вуйчо. Той не я послуша. В тяхното село имаше един луд човек. Все го биеха, все му се подиграваха или присмиваха за недъзите, а той само се смееше и се кълчеше като палячо. След два дни видях този луд в двора. Вуйчо го водеше като овца, говореше му нещо, но толкова тихо, че аз нищо не можех да чуя, защото гледах открехнал пердето от кухнята им. Когато стигнаха местото до кладенеца, вуйчо извади нощ и сряза пръста на лудия. Потече много кръв. Вуйчо държеше здраво ръката му, а лудия крещеше и се дърпаше.по едно време се отскубна и врещейки като заклан побягна на улицата. Вуйчо дори не го погледна. Взе една лопата и почна да копае. Копаеше дълго. Аз не смеех да се покажа на двора, защото ме беше страх вече от него. Не знаех какво ще направи с мен, ако ме видеше в този момент. Баба, дали беше чула нещо или не, не знам, но тя излезе и като го видя се разплака. Вуйчо не й обърна внимание и продължи да копае. Малко след това извика: „Ето го гърнето” Наведе се и изкара едно малко гърне. Скри го под мишница и бързо се прибра в неговата стая. След малко излезе навъсен и сърдит. Баба го посрещна с думите „Е, забогатя ли?” „Вътре имаше само въглени” „Аллах е превърнал златото във въглени, защото не ти е дадено да имаш това злато! Дано не потърси възмездие. Аллах, бъди милостив.” След няколко дни ме върна у дома както беше обещал, но аз не казах нищо на никого, защото се страхувах да не ни постигне и нас някакво проклятие. За наше щастие – не се случи. Но внучето на вуйчо почина месец след това, а след още полови година горе – долу почина и баба. Мисля, че тя почина от скръб по детето.
- Тъжна история. Опасна работа си е това иманярството.
Бейсим нищо не каза, само отпи от ракийката и замези от салатата.
- Бейсим само тогава ли си виждал огньове да горят?
- О, не. Виждал съм още два-три пъти. Случи се две-три години след случаят с вуйчо. Бяхме с каруцата на чичо Васил.
- Познавам ли го?
- Не. Връщахме се от гроздобер. Тогава видях огън до един дъб и му казах, а той отиде до самия огън и пак не го виждаше. Сложи един камък на местото, което му казах. След два дни когато минах от там, видях че има издълбана яма. Чичо Васил изведнъж забогатя, купи си къща, ниви, животни.
- Той роднина ли ти беше?
- Не, съсед.
- И защо си му казал къде е огъня.
- Малък бях. Нищо не разбирах от това, а и най вече ме е страх. И сега ме е страх.
- Но Аллах, за да ти показва огън, означава, че иска да ти помогне.
- А сигурен ли си, че е Аллах, а не Шейтана!?
- Е, да, има такава вероятност – съгласих се аз.
- Знаеш онази къща на центъра, най – голямата, запустялата.
- Знам я разбира се.
- Е, нея направи чичо Васил.
- И какво стана с тях.
- Няма живи. Умираха като пилци, през година, през две и никой не остана.
- А другаде къде си виждал огън?
- Миналата година. Само трябва да посегнеш и го взимаш. Дори ми се стори, че и монетите видях. Блестяха на слънцето. Около тях сякаш някой бе поръсил всичко със златен прах. Заслепяваше ме на слънцето.
- Сериозно ли говориш?
- Напълно.
- А ще ми ги покажеш ли къде е това място, Бейсиме?
- Не, никога!
- Защо?
- Защото си ми единственият приятел и не искам да те загубя.
