Бог се явява не само на този, който го търси, но и на този който е чист.

Унесен в мислите си монахът съзря каруцата, едва когато тя се изравни с него.
- Привет монахо!
- Здравейте, господине!
- Пътят е дълъг. Горещината е непоносима. Седни на капрата до мен! Сянката ще ни пази. Краката ти ще отпочинат, а и с приказка по-бързо ще стигнем до там, за където сме тръгнали.
Монахът се съгласи, въпреки че дълбоко в себе си не желаеше някой да му досажда с празни приказки. Беше тръгнал в ранни зори, а пътят до най-близкия град бе наистина много дълъг. Всъщност самият той не беше сигурен дали градът ще бъде неговото спасение, но и самотата надали щеше да даде отговор на въпросите, които тегнеха в главата му. Дори сред братята си не срещаше разбиране, а камо ли някакви смислени отговори. Десет години все питаше, все се молеше, даваше обети за мълчание или пък не излизаше от килията си с месеци, но така и не получи откровение. Братята му едва не стигнаха до там, че да го заклеймят и да го обвинят в еретизъм. Обстановката ставаше напрегната за него и ето тази сутрин взе решение и тръгна. В манастира не получи отговор, но светът е широк, има и по-мъдри хора от монасите. Може би там някъде щеше да срещне истината!
- Зад теб има мех с вода. Ако ти се пие – пий колкото искаш. Не се притеснявай! Отзад в каруцата има още много вода. Като стигнем до извор – пак ще ги напълня.
- Благодаря! В бързината не си взех вода и наистина съм жаден.
- Трябва спешно да отидеш някъде ли?
- Не.
- Тогава?
- Исках по-бързо да се махна от там.
- От къде?
- От Скалните манастири.
- Да! Нещо ти тежи в душата!
Монахът не продума. Обърна се и взе меха с вода. Надигна глава, за да отпие и чак тогава забеляза чергилото. Бе хитро направено от тръстика. Хем леко, хем правеше сянка и на гърба и пред лицата им.
- Човек бяга от четири неща: пожар, наводнение, лоша жена и от себе си. От първите три ще избягаш, но от себе си…. понякога е невъзможно!
Монахът се вгледа в лицето на човека до себе си. Бе на видима възраст около шестдесетте. Здрав и лъчезарен. Вероятно бе доста начетен, защото думите които каза бяха мъдри и силни. Предположи че е търговец.
- Прекалено кратък е животът, за да го опознаем и да получим отговор на всички въпроси, които ни вълнуват. Понякога е по-добре да не знаеш отговора, защото може да те заболи. От колко години си монах?
- Петнадесет близо.
- На колко години си. Тридесет и пет?
- След година ще ги направя.
- Да. Това е времето, когато мъжът започва да прави разлика между мечти и реалност. В младостта си ние решаваме, че ще постигнем това и онова, но животът тече бързо и докато се огледаш, разбираш, че мечтите ти са непостижими. Изпадаш в ужас, че реалността е по-жестока. Разбираш че силите и способностите ти не са достатъчни да ги осъществиш. Вероятно и ти си на този етап?! И аз го преминах!
Като слушаше думите му, сякаш някой бе отворил душата и мислите му и четеше, какво става там вътре. Започна да изпитва възхита от този странник. В Скалния манастир, не се срещаха такива като него, които простичко и ясно да обясняват нещата от живота. Може би защото всичко се свеждаше до писанията и думите изречени там. А времената тогава са били други.
- Времената са едни и същи.
Младият мъж се сепна. Наистина четеше мислите му! Може би съвпадение? Явно нервите му играеха лоша шега!
- Сега. Както и преди хиляда и преди десет хиляди години. Само ние си мислим, че сме по-напреднали и мъдри. Всъщност ставаме все по-умни, но все по-малко мъдри. Светът се забързва и ние сме въвлечени във вихъра. Искаме все повече и повече. Не ни е достатъчна само къща. Тя трябва да е голяма, здрава и хубава, така че съседът да ни завиди! Не е достатъчно, че имаме храна. Тя трябва да е изискана, скъпа и вкусна! И работата, която работим трябва да е високоплатена, за да задоволяваме новите си потребности! Всички тези нови изисквания ни карат да се трудим все повече и повече. Не ни остава време да оставаме със себе си и своите мисли. Идва момент, когато просто не искаш да оставаш с тях, защото мислите ти те тормозят и така оставаш душата си на заден план. А там именно се крие мъдростта!
После замълчаха. Монахът обмисляше думите на странника. Самият той не познаваше живота извън манастира и не можеше да има мнение относно живота на останалите, но предполагаше че е така. Дълбоко в сърцето си той имаше доверие на този човек, въпреки че се познаваха едва от часове. Толкова голямо доверие, та дори се равняваше на това на братята му от манастира. Не бе от недоверчивите, но тази негова внезапна привързаност взе да го смущава и дори малко да го плаши.
- Виждаш ли онзи дъб в далечината. Там ще поспрем да хапнем. Щом като не си взел вода, вероятно и храна си пропуснал да вземеш.
- Не съм гладен.
- Гладен си разбира се, но се срамуваш, че не си взел. Без вода и храна, никога не тръгвай на път. Всъщност бил ли си някога на път?
- Не.
- Знаех си!
- Монасите ме прибраха в манастира щом осиротях. Бях на дванадесет. От тогава не съм ходил никога, никъде. Знам че по този път се стига до голям град от търговците, които минават и ни оставят стока.
- Разбирам. Щом си тръгнал по белия свят, ще научиш какво е нужно за да оцелееш.
- Надявам се! – По лицето на монаха за първи път прибягна лека усмивка.
Странникът отвори капака на кошницата и от там извади самун хляб, сирене, пресен лук и чесън.
- А в другата имам много череши. Яж колкото искаш.
- Благодаря!
- Жив и здрав да е този, който е засадил този дъб, та ние пътниците да се утолим под неговата сянка!
Монахът се замисли върху думите му. Той никога не бе се сещал да благодари за толкова на вид дребно нещо извършено от някого в името на доброто дело. После хапна от храната на спътника си, но малко, така че хем да засити глада, хем и да не привърши храната му. За сметка на това от черешите яде повечко.
- Трудни ли са за отговор, въпросите които те вълнуват?
Монахът отново се сепна. Не бе му споменавал каква е причината за напускането му от Скалния манастир.
- За мен – да.
- Може би ще ти помогна, ако ми кажеш!
Младият мъж се позамисли дали да открие сърцето си на този странник, но после сметна, че нищо няма да загуби, дори да не получи задоволителен отговор.
- Малко познавам живота. В манастира изучавахме Библията. Та въпросите ми се все се свеждаха до нея, но не получавах никога ясен отговор.
- Например?
- Вероятно сте запознати с писанието и затова ще бъда конкретен.
- Добре.
- Библията започва така: „В началото Бог сътвори небето и земята”. А кой сътвори Бог?
- Така е. Бих ти отговорил, но не знам дали ще погледнеш благосклонно на отговорът ми.
- Опитай!
- Аз мисля, че Бог е сътворен от други богове. А познатият ни Бог е сътворил нас.
- Възможно е, но никъде не е писано за това.
- Така е. Продължи!
- Защо не е казано, кой е забраненият плод, така че и ние да не посягаме към него?
- Може би го има само в райската градина. Но според мен това е дървото на познанието. На църквата не са и нужни мъдри хора, а послушни.
- Според мен не е така.
- Така е. Виж кои са за църквата мъдри и святи хора – само тези, които са проповядвали Бог и неговите писания. Нима другите са отритнати от него? Не са, разбира се. Но църковните служители са с човешко мислене, а не божествено. Щом разграничаваш вяра от вяра, човек от човек, то ти не си достигнал божествената мисъл.
- Тук може би си прав. Може би човек трябва да пречупи вярата си и да погледне с други очи на всеки човек.
- Именно. Продължи!
- Децата на Ева и Адам са Каин и Авел. Писано е: „И позна Каин жена си и тя зачена и роди Енох.” От къде се появи тази жена? Имало ли е и други хора? Кой ги е създал тогава?
- От другите богове!
- Няма друг Бог!
- Така смяташ ти и твоята вяра, но не навсякъде е така. Ако не пречупиш себе си и своята вяра, как ще разбереш истината , която търсиш?
- Всъщност аз не съм чел други писания освен християнски и не мога да бъда сигурен в думите си, че има един единствен Бог.
- Това е добре, защото ако беше фанатизиран монах, никога нямаше да стигнеш до каквато и да е истина. Ти излезе от манастира и дори не си видял свят, а вече го познаваш много повече от преди. Какво ли ще стане, ако цял живот търсиш прозрение?
- Така е. Но какво мислиш за божието решение, да не приеме даровете на Каин, та да го разгневи дотолкова, че да убие брат си Авел?
- Това е, защото даровете не са истински. Много хора смятат, че като изпълняват църковни служения, даряват манастири и хранят гладни, то са с простени грехове към Бог. Не е така. Даровете трябва да са от сърце! Ако си взел от парите на слугата си и после го нахраниш с тях, това благо дело ли е? Бог е разбрал, че даровете на Каин са неискрени и той няма святост в сърцето, затова не ги е приел. И като доказателство за това е убийството на Авел.
- Мисля, че тук си напълно прав!
- Аз не разбирам обаче, защо търсиш отговор на въпроси, които не са от значение?
- Как така не са!? Та нали познаването на Светото писание ще ми даде по-голямо разбиране за Бог и неговите помисли!
- Мислиш ли, че това е истината?
- Така мисля аз.
- Ще ти дам един пример: Представи си, че ти си потънал в блато. Наоколо няма жив човек. До теб не достига нищо, за което да се захванеш и измъкнеш. Часовете са безмилостни и ти потъваш все повече и повече. Преди си бил до колене, после до кръста, след това до раменете. Отчаян си. В паника. Тогава, когато си бил до колене не си успял да се спасиш, а сега ли, когато водата още миг и ще пълни устата ти?! Правиш си равносметка за живота и си мислиш колко глупаво е да умреш по този начин. Тогава осъзнаваш колко хубав е животът и че си още много млад, за да го напуснеш по този нелеп начин. Изведнъж се появява от нищото човек. Вижда те. Грабва някакъв паднал клон и нагазва в блатото с риск самият той да потъне. Поднася ти пръчката и бавно, много бавно, часове наред те измъква от там, докато накрая стъпваш на твърда земя. Ти си му благодарен за това, че те е спасил, че е жертвал живота си за теб – непознатия. Питам тогава: теб ще те интересува ли, коя е неговата майка и баща, женен ли е, има ли деца, на колко години е?
- Мисля, че няма значение. За мен той ще е спасител и всичко останало са само подробности!
- Именно. Това е и Бог. Библия, манастири, монашество, всичко това са стъпки към Бог. Може да не си чел Светото писание или да не следваш стъпките на църквата и пак да си по-близо до него, отколкото тези, които изпълняват всяка служба. Бог вижда всичко, чрез душата ни. Ние с човешкото си мислене, смятаме че сме го измамили, като сме нечестни към него, но мамим себе си. Ако Църквата иска неграмотни и безволеви хора, Бог надали ще е доволен от това. Той е спасител и надали ще иска да потънем в блатото на посредствеността. Само свободната мисъл, необременена от суеверия и догми ще те изведе на правилния път. Следвай го.
Монахът не отговори. Мислеше върху думите на странника. Чувстваше, че именно той сега се явяваше негов спасител и бе открехнал вратата на познанието. Сякаш душата му се бе разтворила и иска да научи повече за този свят и хората, към които бе тръгнал. Вярваше, че Бог няма да му се сърди, ако погледне в писанията и на другите религии и почувства какво чувстват сърцата на друговерците. Замисли се дали не е по-правилно ако заживее сред хората и тяхното битие. Може би щеше да се захване на работа като ратай. Животът щеше да му донесе още много предизвикателства и отговори, които сега бяха неведоми за него.
Отвори очи. Бе задрямал. Огледа се, но от странника и неговата каручка нямаше и помен. Стана му криво. Разговорите с него бяха приятни и обикновени. Бе мечтал за такива разговори – смислени и ползотворни. Липсваше му. Искаше му се да вярва, че все някога ще се срещнат по прашните пътища и тогава ще продължат своя разговор.
- Благодаря ти, Спасителю! – шептяха устните му – Ти ме изкара от блатото! Така и не разбрах кой си и дори как е името ти, но ще те нося винаги в сърцето си!
После се изправи и закрачи бодро по пътя.

За много години! Благодаря за хубавата притча.

За много години и на теб. Жив и здраав да си. Всъщност много точно улучи за притчата. Първо мислех да я нарека разказа Притча за Спасителя, но после го промених. Мислиш ли, че първото ми мнение е било по-правилно?