Човешката душа е грешна, за да съди правилно и само Всевишният знае, кое дело е в името на Доброто и кое – не.
Живяло някъде, не знам къде, в стари времена, едно момче със старата си майка. Били толкова бедни, че корените на растенията и дивите плодовете били единствената им храна. Детето растяло далеч от хората, в една колиба насред гъста гора. Щом като пораснало, то запитало майка си, защо им е отредена тази съдба, а тя отговорила:
- Баща ти някога беше разбойник и ограбваше хората. Толкова беше мразен, че никой не искаше дори да чува за него. Та затова сега и на нас никой не помага. Хората дори не искат да им се мяркаме пред очите. Когато разбраха, че ще имам дете от него, ме прокудиха от селото с камъни.
- Но, аз с какво съм виновен?
- С нищо разбира се. Хората предполагат, че и ти ще станеш такъв. Каквото си посял, такова ще пожънеш! – такава поговорка има.
- А татко загинал ли е?
- Да, гробът му е извън селото в което живеехме. Ако някога успееш да го посетиш, сложи няколко стръка цветя и от мен!
Детето се натъжило, но думите на майката дълбоко се загнездили в душата му. „Нима и аз ще стана разбойник!? Не! Не мисля, че ще стана такъв! Ще отида в селото и ще се главя ратай. Когато разберат, че от мен разбойник не става, ще ми се доверят, ще ме заобичат, уважават и чрез делата ми ще опростят татковите грехове.”
Не след дълго момчето се главило ратай в същото село. Работило повече от три години, но така и не спечелило доверието на хората. Все го гледали под око.Следели го дали лъже.Дори тършували из вещите му, за да открият откраднати неща. Въпреки, че нямало причина да се съмняват в него, никой никога не му повярвал или заобичал. Един ден момчето решило, че не може да търпи повече това несправедливо отношение към него и ще напусне селото. Искало да занесе парите от своя тригодишен труд на майка си , за да заживеят някъде другаде, там където никой не познава тях и техния баща. Но първом решил да посети неговия гроб. Намерил го много трудно сред избуялите треви. Повдигнал тежката надгробна плоча, на която било написано: „Тук почива човекът, чиито ръце цял живот бяха омърсени с човешка кръв” От срам момчето отново поставило плочата легнала, така че да се скрива надписът.Поставило стрък цветя, както заръчала майка му и потеглило на път към родния дом.
Още щом навлязло в гората ,то усетило мириса на смоли и цветя.Разбрало, че това е неговият дом ,а не след дълго щяло да види и старата си майка. Сърцето му се радвало, искало му се да пее от щастие. Краката му все повече и повече бързали. И точно, когато започнало да среща отново познатите места, изведнъж пред него изскочили разбойници. Без да се церемонят те го зашеметили с удари и го ограбили. Щом се свестило и разбрало какво се е случило , го налегнала голяма мъка. Осъзнало, че трите му години труд са били напразни.Прозряло за чудовищното дело, с което се е занимавал баща му. Разбрало, че отново ги чака глад. Момчето едва се завлякло до дома, където го чакала самотна,но щастлива неговата майка. След като разбрала за случката в гората, тя заговорила:
- Изкупуваме греховете на баща ти. Чрез нашите мъки ,те ще му бъдат опростени пред Онзи, който ни е създал и пред когото отиваме, когато умрем. Сега си почини от дългия път, а утре ще решим как да продължим!
Много дни и нощи момчето размишлявало върху съдбата си и най-вече за това, как да я промени към по-добро. Една вечер го осенила идеята ,да стане разбойник. Но не разбойник, който ограбва, а такъв който да унищожава всичко свързано с разбойничеството. „Ще стана спасител на хората! Ще унищожа всеки разбойник в тази гора! Хората няма да губят дни, за да я заобикалят, а ще преминават напряко през нея необезпокоявани от никого! Аз ще помогна на хората!Нека всички да разберат за това мое добро дело и по някакъв начин да опростят бащините грехове! Речено-сторено! Въоръжил се с лък и стрели, препасал ножове и тръгнал. Още при първото си убийство, той не почувствал никакво угризение на съвестта. „Посятото в мен не ми позволява да страдам. Това е добре, защото в противен случай надали щях да изпълня мисията си.” След това убийство последвали още стотици. Годините се нижели. Унищожени били много разбойници, но на тяхно място идвали нови и нови. Всеки искал да забогатее без труд, лесно и бързо. Но тях ги очаквала ръката на възмездието,в лицето на порасналото вече момче. Всеки който навлизал в тази гора го очаквала сигурна смърт. Започнали да се носят легенди сред разбойниците, че гората е прокълната и в нея живее зъл дух в човешки образ. С годините се убедили, че този дух унищожава всеки, който иска да печели от грабеж и насилие.. Момчето било вече почти старец, когато гората се освободила и от последния разбойник и през нея отново започнали спокойно да преминават кервани.
Старецът не очаквал благодарности. Той искал най-после да го приемат като човек, който е направил нещо добро за другите. Искал само да бъде част от тях.Но не успял. Хората все така го гледали подозрително и уплашено. Съмненията никога не ги напуснали, въпреки че знаели за неговите подвизи. Знаели, че без неговата помощ гората все още би била недостъпна,а те нападани,бити и ограбвани.
Години по-късно, когато старецът починал, по негова молба бил погребан редом до този майка му , до самия път на керваните. На неговия гроб хората от селото поставили плоча с надпис:” Тук почива човекът, чиито ръце цял живот бяха омърсени с човешка кръв”
19.01.2014 18:03
