Мечтите карат хората да избягат от реалността и да живеят друг, по-красив живот.

Гостите влязоха така шумно през вратата, че домакинът почти беше изхвърлен встрани. Залепнал за портмантото, усещаше силните прегръдки на своите приятелите . Механично отвръщаше на пожеланията им и за кой ли път се опитваше да се отблъсне, за да се изправи здраво на крака. Успя едва когато пое и последната прегръдка. Когато се посъвзе и пое спокойно дъх, вече всички бяха насядали около масата и дори някои замезваха.
Всъщност всеки си знаеше мястото, защото години наред всяка събота и неделя приятелите му играеха бридж1 до три робера2. Преди десетина години се събираха и по десетима, но сега бяха останали едва четирима. Разбира се, като домакин и пети човек, Малама не играеше бридж, освен ако някой отсъстваше по уважителни причини. Всеки се чувстваше като в собствената си къща и правеше всичко възможно, за да бъде домът на Малама и негов. Ако трябваше да се боядиса стая ,Малама само даваше наставления. Ако трябваше да се отремонтира нещо, Малама просто инспектираше. Не че не можеше, но приятелите не му позволяваха това.
- Искаме да се чувстваме като у дома!- казваха те.- И затова нека направим нещо и ние, за да не се чувстваме чужди тук.
В началото на Малама му беше много неудобно от факта, че приятелите трябва да решават проблемите му, но после свикна и дори ги караше да преработят нещо, ако то не му харесва. Всъщност бе радостен, че ги има, защото съпругата му бе починала още преди двадесетина години и животът му би бил кошмар, ако не бяха именно тези, които опустошаваха в момента храната на масата.
- Приятелю мой, приеми моя скромен подарък в знак на приятелство и ти пожелавам още дълги години да ни радваш на този свят!
- Благодаря! Какво е това?
- Отвори и ще видиш.
- Момент. О, Господи, това са онези чехли, нали?
- Точно така.
- Още веднъж ти благодаря, Веско! Радвам се, защото ми се струваха изключително скъпи и надали щях някога да си ги купя.
- Маламе, ти да не се разплачеш от вълнение? Махни ги тези чехли и виж аз какво съм ти избрал за подарък!
- Момчета, нямаше нужда да се охарчвате толкова. Чехлите ми са предостатъчно.
- Стига, погледни тука какво има!
Малама с треперещи ръце започна да разопакова малкото пакетче.
- Какво ли ще да е? – разсъждаваше на глас. – Ганьо, абе много ти е малък подаръкът! Губи ми се в ръцете.
Приятелят не му отговори. Само го наблюдаваше в лицето, за да възприеме реакцията от начало до край и да не загуби нито миг от радостта, която щеше да последва.
- Това.. това – Очите на Малама се просълзиха, не толкова от подаръка, колкото от детайлите, които запомняха неговите приятели. – Същата ли е?
- Същата. Тютюн не ти взех. Ти си имаш.
- Може би никога нямаше да си я купя. Все си казвах, че макар и да е спукана, моята лула все пак върши някаква работа.
- Да бе! – обади се Наката. – Почнеш ли да издишаш от някъде, няма жена която да те трае!
- Освен, ако не издиша и тя. – намеси се Стоил
- А сега виж ,бачо ти Начо какво ще ти подари!
Малама пое дългия пакет и отново ръцете му затрепериха от вълнение.
- Малам, ти да не си болен от “Паркинсон”?
Всички се засмяха. Радваха се, че приятелят им се радва. Бяха щастливи от това, че Малама изживява едно макар и мимолетно безгранично щастие.
- То…това да не би да е…?
Наката кимна утвърдително.
- Детската ми мечта – телескоп! Някога исках да гледам звездите, птиците на съседното дърво…
- …жените в отсрещния блок! – допълни някой.
- Вярно е. Бях млад. Кой не е искал, питам аз!? – Малама ги погледна с престорена строгост, но след всеобщо мълчаливо съгласие продължи – Благодаря ти, Начо! Как се сети?
- Как… Миналата събота, когато бях „мор”3 излязох да запаля цигара и отсреща на терасата с филодендрона, правеше слънчеви бани някаква жена. Помислих си, че ако имах далекоглед или бинокъл, бих могъл да я видя отблизо.
- Дърт пергишин! Ще си останеш с мераците. – обади се Ганьо – На коя тераса казваш беше?
- Стига с тези жени. Нека да не си разваляме празника! – намеси се Стоил. – Нека и аз да му подаря нещо!
- Достатъчно ми подарихте, момчета. Нямаше нужда от толкова подаръци. Стига ми, че Ви има!
- Моят подарък не е купешки.
- А, добре. И какъв е той?
- Отвори и ще видиш?
Малама разклати кутията и се усмихна:
- Ракия? От твоята?
- Не позна.
- Шише е – пак разсъждаваше на глас домакинът – Алкохол сигурно някакъв…коняк… „Слънчев бряг”? От къде го измъкна? Чакай, чакай…това да не е на Митака…
- Той е.
Малама ококори очи и това накара всички да се залеят от смях.
- То жена да беше, нямаше толкова да я желаеш! – обади се Ганьо.
- Ама как успяхте…? Стоиле, да не би да си разбил прозореца!?
- Не съм разбира се.
Малама знаеше, че откакто Митака почина, къщата не се обитаваше от никого. Четиринадесет години това шише стоя на прозореца и винаги, когато минаваше извърташе глава, за да го зърне. То всеки път му напомняше за неговия приятел. Митака не пиеше и държеше коняка на прозореца, за да дразни Малака, на когото това бе любимото питие.
- Конякът за разлика от жената, трябва да отлежи. Имай търпение! Все някога и на него ще му дойде времето. – шегуваше се той.
Отиде си толкова бързо, че не можа да изпълни обещанието си: преди да почине, да изпият коняка- като за изпроводяк!
- Стоиле, как успя все пак?
- Ходих до София. Разказах на сина му за този коняк. Той каза, че няма път към нашия град, но ми даде ключовете за къщата. Аз взех коняка и после се върнах до София, за да му ги върна.
- Добро момче е Радко! Ако се чуете ,благодари му от мое име. Добре, че не пие, та да може сега да опитаме един отлежал близо петнадесет години коняк.
Малака наля по малко на всеки. Но преди да вдигнат наздравица, Ганьо погледна начумерено чашата си.
- Май този коняк е изветрял. Никакъв мирис не долавям.
После отпи леко и изхвърча към мивката. Всички бяха вперели поглед в него.
- Чай е. Чай от нещо, който наподобява цвета на коняк.
- Пустият му Митак! И след години пак се майтапи с нас.
- Бог да го прости! Добър човек беше!
- И голям шегаджия! Ама заради този майтап не можем да се чукнем за „Бог да прости” с отлежал коняк.
- Знаете ли ? – вдигна ръка Малама – това ми напомня за една моя любовна история.
При възможността да чуят една от прословутите любовните авантюри на Малама, всички замълчаха.
- Беше страхотно момиче. Невероятно красива. Нямаше миг, в който да не мечтаех за нея. Току що се бях уволнил и…
- Е, тогава всички момичета са красиви…- намеси се Стоил.
- Не, не е в това причината. Наистина беше неустоима. Какви ли не комбинации не сътворявах, за да ме забележи, но така и не ме забеляза.
- Нормално. – обади се сега Ганьо – Те, жените като усетят, че някой ги харесва и се правят, че не го забелязват. Но ако разберат, че някой не ги забелязва, ще направят всичко, за да го омаят. Всъщност целта им е да покажат на приятелките си, че няма непревземаеми крепости. И след като са постигнали целта си, моментално го зарязват.
- Това е вярно, но момичето наистина имаше много ухажори и аз нямах никакъв шанс. Девет години не престанах да мисля за нея. Тя беше вече омъжена с деца, а аз все още стар ерген. Докато на деветата година се случи чудо. Беше страшна зима: снегове, поледици, преспи, задръствания. Връщах се от работа. Бях се загърнал с шал като зиморничева бабичка и виждах единствено пъртината пред себе си. Изведнъж жената пред мен се подхлъзна и падна. Понечих да я изправя, като се чудех за ръката ли да я хвана или за кръста. В такива случаи действаш импулсивно. Уж я подхванах под мишниците, но тя като се завъртя и дланите ми се оказаха върху гърдите й. Почти се бе изправила, когато аз се смутих и я пуснах. Вероятно не е очаквала, че ще я пусна още преди да се е изправила напълно.Изведнъж ме хвана за едната ръка с надежда да намери опора. Аз не успях да се задържа, тъй като под краката ми бе почти пързалка.Подхлъзнах се и паднах по гръб, а жената върху мен. Нейното лице бе почти опряно в моето. Сърцето ми щеше да се пръсне, когато съзрях онова лице, за което бях мечтал толкова години. Стори ми се още по красива. Устните й бяха до моите. Не знам как се случи, може би защото наоколо нямаше никой, а и виелицата ни бе прикрила от чуждите погледи, или от възможността да сграбчиш момента, който внезапно ти се е притекъл, но аз впих устни в нейните. Мечтата ми от години се сбъдна. В следващия миг изпаднах в шок. От гърдите й излизаше такъв тежък дъх, че вероятно комините на Аушвиц4 биха били с дъх на лаванула пред този, който усетих. Истина ви казвам: още едно вдъхване и навярно щях да загубя съзнание. Внимателно я избутах от себе си и успях само да смутолевя:”Извинете! Беше неразумно от моя страна!” След това й помогнах да се изправи и бързо се отдалечих .
- Ужас !– обади се някой.
- Така че,онази жена ми напомня сега за този коняк. Понякога е по-добре да очакваш и да мечтаеш, отколкото мечтите ти да се сбъднат. След разочарованието осъзнаваш, че вече нямаш мечти. Чувстваш една празнота и страх. Страх да мечтаеш. И като бутилка коняк на прозореца,седиш и безизразно наблюдаваш минаващите край теб…..И ти е добре, защото който няма мечти, няма и разочарования.

1. Бридж – вид игра на карти
2. Робер – завършък на една игра
3. Мар – положение в бриджа, когато играча поставя картите на масата и се оттегля
4. Аушвиц – комплекс от концентрационни лагери в Полша