В дядовата къща, незнайно как, се приюти щурче. Още с изгасването на лампата то започваше своите нощни серенади. А щом отново се запалваше лампата, то тутакси млъкваше.Опитвах се по всякакъв начин да го открия, но то вероятно се бе приютило някъде между гредите и не се показваше. Мина близо месец. Една нощ настана страшна буря. Всички живинки бяха замлъкнали. Чуваха се само гръмотевиците и свистенето на игличките на стария бор. Дядо ми разказваше някогашни истории, които му се бяха случвали от преди петдесет – шестдесет години. Беше ми интересно, защото си мислех, че малко преди да се роди навярно са живели динозаврите. А още по интересно ми беше, че не си спомняше къде си е сложил очилата само преди пет минути. Не след дълго тока спря. Винаги го спираха, когато се задава по-силна буря. Настъпи пълен мрак. Дядо се засуети да търси свещ и ме подканяше да си лягам, че току виж тока няма да го пуснат „до сред нощите”. Изведнъж щурчето запя накъде между гредите. Чуваше се само неговият гласец. А навън – тишина.
– Дядо, само нашето щурче пее. Сигурно другите ги е страх от бурята и затова мълчат. А нашето е на сушина.
– Така е. нашето щурче си има дом, сигурност, уют и топлина. Затова пее. Не си ли чувал:

Нима ще пее бездомника със вестници завит
или пък птичката с обрулено гнездо.
Късметът за едни е в повече, за други – скрит,
макар да сме замесени в едно тесто.