Бях свикнал и с мудността на счетоводството и с мързела на товарачите и си знаех, че малко преди обяд ще разтоварят пикапчето ми и ще ме пуснат по живо по здраво в най – големия пек да се прибирам към Пловдив. Щеше да е хубаво поне да имаше климатик в колата, но и това няма. Замислих се за миг дали да не прескоча до братовчедите, но после се отказах. Хем щях да ги притеснявам, хем щях да постъпя точно като тези, от които се оплаквах преди малко. Затова си помислих, че най – добре е да тръгвам. Почти бях излязъл от града, когато на пътя ми махна стопаджийка. „Супер, помислих си аз – Дано да се окаже някой бърборана, за да не ме налегне дрямката.” Спрях и тя се качи пъргаво.
– Благодаря!
– Няма защо! Аз обичам да качвам стопаджии.
– Дори и бивши затворници ли?
– Не ги питам какви са. –усмихнах се аз. – Може и да съм качвал ,без да знам за това.
Тогава тя свали шапчицата си и показа обръснатата си глава. Честно казано малко се смутих.
– В Сливенския ли?
– Да.
– За колко?
– Шест години.
– За какво?
– Натопиха ме.
Тогава малко изненадващо и за самия мен, рекох язвително:
– Всички така казват! Всички са невинни!
Що ми трябваше да съм язвителен. Тази жена не продума нито дума чак до Пловдив, въпреки че се опитах поне двадесет пъти да завържа разговор. Дори на два пъти й се извиних. Нищо не помогна. В града спряхме до един оживен булевард. Встрани имаше градина, из която щъкаха тълпи от народ, а беше още страшна горещина. Жената ме попита колко ми дължи, след това още две-три думи, които сякаш нямаха смисъл. Изведнъж тя разкъса ризката си и скочи от пикапа.
– Помощ! Помощ! Изнасилват ме!
Заоглеждах се дали това се случва на мен или е опит за долна шега. Какъв ти опит!? На секундата дойдоха ченгета и по бързата процедура ме пратиха да излежавам едногодишна присъда без право на обжалване. Трябваше да се радвам, че името ми до този момент бе неопетнено, иначе можеше да отнеса и по-тежка присъда.
Лежах в Пловдивския. На последния етаж, южно крило, покрито с ламарини. Пикапчето бе като хладилна камера спрямо горещината, който трябваше да изтърпя там.
Няколко месеца се опитвах да обясня на съкилийниците си, че съм обект на отвратителна женска манипулация, но така и никой не ми повярва.
На четвъртия месец надзорника ми съобщава, че имам свиждане.
– Сигурен ли си бе шефе?
– Сигурен съм, разбира се! Жена ти.
– Жена ми!?
– Ъхъ.
Не му казах, че изобщо не съм женен, защото си помислих, че може сестра ми да е научила, че съм в затвора. От сестра ми нищо не може да се скрие, даже разбира за случилото се преди още да е станало. На родителите си казах, че заминавам в командировка за година-две в Румъния. Обмяна на опит някакъв. Повярваха, какво да правят.Но сестра ми със сигурност няма да повярва на думите ми и веднага ще започне полицейско разследване първо в завода, където работих, а от там всичко ще й се изясни. Разкрит съм. Премислях как да се оправдая, като бях сигурен, че и тя няма да ми повярва, ако й кажех истината. Да лъжа – не мога.
Седнах на стола и зачаках. Щеше да дойде с гръм и трясък и като почне едно конско…
– Добър ден.
Не познавах тази жена. Сигурно е от онези организации дето спасяват изверги като мене.
– Добър ден. Мисля, че сте объркали човека. Аз не ви познавам.
– Познавате ме. Аз съм онази, която ви прати тук, за да полежите малко.
Вгледах се в нея и разпознах чертите й. Полудях! Искаше ми се да счупя стъклото и да я пребия, но охраната като ме видя да скачам от стола спокойно ме попита:
– Проблем ли има?
– Ей, тази гад ме натопи!
Полицаят се усмихна на жената срещу мен и попита:
– Ще продължите ли разговора?
А, тая гад изкара най-чаровната усмивка на света и му отвърна съвсем спокойно:
– Разбира се, господин полицай.
Стисках ръцете си в юмрук и се опитвах да се овладея.
– Дойде да се наслаждаваш ли!? – прецедих през зъби.
– Не. Не се наслаждавам на чуждото нещастие.
– Ама го създаваш.
– Мразя, когато не вярват на думите ми. Никога не лъжа и няма да излъжа, ако ще отново да ме бутнат в пандиза.
Настъпи няколкоминутно мълчание. Стараех се да овладея себе си, а жената от другата страна само ме гледаше със завидно спокойствие.
– Всъщност за какво те бутнаха?
– Дълга история.
– Имаме един час време.
– Бях счетоводителка в едно предприятие. Касиерката ни се разболя. Поне така каза. И излезе в болнични. Директорът нареди аз да я замествам. Беше чест за мен, защото по някакъв начин шефовете ми са разбрали, че аз съм един честен човек. Извърши се ревизия. Парите бяха много.
– Колко?
– Достатъчно, за да си купиш примерно… апартамент.
Аз само кимнах и тя продължи:
– На следващия ден директорът ме помоли да му занеса една минимална сума, за която направих ордер и всичко си беше по правилата, но до следваща сутрин. Отивам на работа, а там коли с ченгета. „Вие ли сте Татяна Велева?” „Аз съм.” – отговарям. „Моля, последвайте ни!” „Но защо!?” – питам ги аз. „Не знаем. Имаме заповед да ви отведем в районното.”
Няма да ти обяснявам за притесненията и обидите, които преживях. Оказа се, че някой е обрал касата и тъй като имаше отпечатъци от моите пръсти, единственият обвиняем бях аз. Кой е бил истинският – така и не се разбра. Мен ме натикаха без никаква вина да излежавам присъдата си. Почти веднага последва развод, защото съпругът ми работеше в същото предприятие и вероятно се уплаши за службичката и кариерата си. Добре, че все още нямахме деца.
Мълчах. Вярвах й, въпреки номерът който ми погоди.
– Сега къде си?
– При мама. Казах й, че съм била в командировка.
– Наистина ли?
– Да.
– Нали не лъжеш?
– Е, понякога, но по малко.
– Нали беше остригана. Не се ли усъмни?
– Не. Преди да се прибера си присадих коса.
– Да бе.
– Наистина.
– Няма такова нещо. Как се присажда всеки косъм. Мен за толкова тъп ли ме взимаш?
– Като излезеш ще отидем да ти покажа на какви ужасни процедури се подлагат жените, за да направят впечатление, макар в повечето случаи на някой мухльо.
– Дългата коса повече ти отива.
– Че на коя жена й отива гола глава?! Тези жени страдат от комплекси и се опитват да бъдат различни, а мъжете които харесват такива жени са сигурно хермафродити.
– Е, не е така. Ти си беше хубава и с гола глава.
– Наистина ли?
Аз само поклатих одобрително глава.
– От години не бях чувала комплимент.
– Свиждането свърши! – изкудкудяка началник – охраната и посетителите започнаха да се разотиват.
– Ще дойдеш ли пак?
– Искаш ли?
– Да.
– Каква е причината, за да искаш отново да ти дойда на свиждане?
– Горе е адски горещо. Донеси ми вентилатор, ама по-големичък!
Тя се усмихна.
– Ще ти донеса, за да компенсирам отчасти злото, което ти сторих. Иначе бих те оставила да се печеш като пиле на грил.
Харесваше ми чувството й за хумор. Може би защото близо половин година не бях докосвал жена ,а когато се изправи и видях изпънатото й тяло ,я пожелах.
Започнах с нетърпение да очаквам нейните посещения и когато се случваше тя да не дойде, изпадах в нервна криза и на следващото свиждане не признавах никакви нейни оправдания. После дойде още по-големият кошмар – започнах да я ревнувам.
Ревността да знаете ,е страшна болест. Сигурно повечето хора са умрели от ревност, отколкото от естествена смърт. Но тя идваше най-редовно и това отчасти ме успокояваше. Присъдата изтече и аз излязох на свобода. Чувствах се като паленце насред огромен мегаполис. Даже се страхувах от профучаващите коли, да пресичам на пешеходната пътека и да бъда сред тълпи от хора.
– Къде ме водиш?
– Ще видиш.
Вървяхме дълго из непознати улици. Градът за тези години се бе променил почти до неузнаваемост. Влязохме в една кооперация. Асансьорът ни отведе на четвъртия етаж. Притесних се ,как ще се покажа пред майка й с голата си като летище глава.
– Май трябваше да отидем първо да ми присадят и на мен коса.
– Че защо?
– Как защо!? Какво ще каже майка ти като ме види с гола глава!?
– Майка ми не живее тук.
– Така ли? А при кой отиваме?
– У нас.
– У нас?
– Да. Преди около година закупих този апартамент.
– Теглила си кредит?
– Кредитът иска връщане.
– Тогава?
– Имах някой заделен лев. Заповядай! Влез в нашия дом!
– Наш дом? Шегуваш се! Ти си откраднала парите от касата,нали!?
– Влез и ще ти разкажа!
– Какво ще ми разказваш?! Аз ти вярвах, че наистина си невинна!
– Така смятам и аз.
– Нима!?
– Кафе или чай?
– Кафе. Не обичам чай.
– И аз.
Докато Таня приготвяше кафето в кухнята ,все нещо ме теглеше към вратата. Искаше ми се да избягам. Не обичах престъпленията и контактът с хора с изцапани ръце. Апартаментът бе обзаведен по последни модни линии и по мои изчисления в него бяха вложени почти толкова, колкото да се закупи още един такъв.
– Обичаш еспресо, нали?
– Да. Имаш ли сметана?
– Разбира се. И аз го пия със сметана.
Господи, колко общи неща ни свързват. А и тя е толкова красива и завладяваща. Чувствах се в капан. До сега я чувствах като мой най-добър приятел, но ето че всичко бе измама.
Седна срещу мен на фотьойла и кръстоса крака. Господи, какви крака само!Опитах се да отклоня поглед от тях, но нещо все ме караше да ги гледам и да им се наслаждавам.
– Същия ден, в който касиерката излезе в болнични, научих че мъжът ми отива в командировка за няколко дни в Доспат.
Таня продължи своят разказ от първото ни свиждане, защото бе убедена, че съм го запомнил. И това беше така.
– Касиерката беше дъщеря на директора. Наближаваше двадесет и пет. Назначиха я веднага, след като завърши висшето си образование. Наистина бе млада и привлекателна. Привличаше мъжките погледи и затова се носеше малко секси, което пък вбесяваше баща й. Още щом я назначиха моят мъж току през ден, през два я навестяваше, за да оправя някакви документи. Една жена винаги може да разбере, че съпругът й има някакви чувства към друга жена. Интуиция. Започнах да ги следя. Така стана и в онзи ден, когато тя излезе в болнични, а на моя му предстоеше командировка. Малко след като напусна предприятието, отидох при директора и го помолих да ме пусне за половин-един час, защото майка ми не се чувства добре и вероятно линейката е вече пред дома ни. Разбира се аз не отидох при майка си, а спрях колата пред апартамента, който бяхме закупили със съпруга ми преди половин година. Чаках близо петнадесет минути. Виждам го ,излиза забързан. Сви вляво от блока.После излезе на улицата и бързо влезе в колата на касиерката. Приближих колата с идеята да ги разоблича, но те бяха толкова отдадени на целувки и прегръдки, че дори не ме забелязаха. А аз бях на разстояние три метра от тях. Касиерката запали колата и тръгнаха. Аз дълго стоях на улицата обладана от разпилени мисли. Не казах на никой нищо. Трябваше да съставя план, така че хем да му отмъстя, хем да имам възможността да започна нов живот. Знаех си, че моят мухльо не е влюбен. Знаех го. Той си бе един кариерист и бе замаял главата на младото момиче. Затова трябваше да отмъстя на него, а не на нея. Тогава направих кражбата. Разбира се ме обвиниха и тъй като притежавахме със съпруга ми единствено апартамент, същият бе продаден с имуществото. А да, и моята кола, разбира се. Парите не стигнаха за да покрият загубите на предприятието и таксите по делото. Разбира се аз попаднах в затвора, но пък бях доволна, че моят коцкар остана на улицата.Никога повече не се заинтересувах нито за него, нито за романтичната му любов с дъщерята на директора. Бях се реванширала достатъчно.
– Но все пак тук са вложени много повече, от това което си откраднала.
– Е, да. Докато моя се лигавеше с момичето, аз прибрах някои лични вещи от апартамента.
– Ясно. А къде си крила парите през цялото време?
– При майка.
– Полицията не е ли проверявала и там?
– Проверявала е, разбира се.
– И не ги е намерила?
– Никой не би ги намерил. Къщата има таван, в който никой не е влизал, откакто татко почина. Имаше го като работилничка. Запояваше разни работи. Та този таван има капандура, която само аз знаех как се отваря отвън, защото често ходех там ,за да разглеждам нещата му. Беше ми интересно и едновременно страшно. Татко не даваше ключа на никой, за да не му объркат нещата. Когато почина, ключът така и не се намери. Полицията разбила вратата, но ги посрещнал облак от бял прах и паяжини. По пода нямало никакви следи от обувки и това ги накарало да си помислят, че парите не може да са там.
– Голяма комбинаторка си!
– Знаеш ли, никога не съм къпала мъж!? Искаш ли да видиш банята и да се изкъпеш?
Прималя ми! Чувствах, че ще се взривя!
– После ще си легнем в спалнята. Още не съм лягала в леглото. Исках да го направим двамата. Още щом те видях и разбрах ,че ти си мъжът с когото искам да живея. Имах чувството, че те познавам не от минути, а от векове. Ти, сякаш съм аз. Очарователен, добър, с чувство за хумор и лесно запалим.
– С това последното какво искаш да кажеш?
– Че когато и да ми се прииска, достатъчно ми е да те докосна и ще си готов за бойни действия.
– А ако някога ти изневеря?
– Следва друг сценарий, различен от предния?
– Нямам шанс, нали?
– Никакъв! Влизай в банята!