Един старец, прегърнал кошница със смокини, бавно вървял към града, за да ги продаде и да препечели нещо за семейството. Насред пътя го настигнал младеж повел красив кон.
– Към пазара ли старче?
– Към пазара. Да продам малко смокини, та да купя това –онова, каквото ми е заръчала бабичката. А ти коня ли ще продаваш?
– А, не! Аз току що го купих и то на изгодна цена.
– Че защо не го яхнеш, ами се печеш на това слънце с мене?
– Не мога. Не е подкован.
– Аха, отиваш в града да го подковат.
– Не, не. Отивам при един приятел да ми даде пари назаем, че да го подкова.
– И защо реши да купиш кон?
А младежът отговорил:

Да си на кон е по-престижно.
Не всеки може да си купи кон.
И следва някак си верижно:
„Тоз приема почести на трон.”

Старият човек го погледнал учуден.

- Това, че нямаш кон, не значи, че не струваш.
Често конникът по-беден е от ходещият пеш.
Защо ти беше нужно жребеца да купуваш,
когато ти е невъзможно даже да го подковеш?

Младежът отговорил:
– Съвети не ща, старче! Пари ми дай. Аз знам какво правя.
– Пари нямам, но съвет може и да ти дам. А пък ти, ако искаш го приеми или отхвърли.
– И какъв ще да е тоз съвет, който ще ми дадеш?- усмихнал се иронично младежа.
– Ето какъв: Защо ти трябва да задлъжняваш на приятеля си. Здрав си, як си. Отиди при налбантина и го помоли да те вземе на работа за колкото време е нужно без да ти плаща, но да ти подкове коня.
– Старче, ти май все още си с ума си. Ще направя каквото ми каза и ако стане, в знак на благодарност, ще те прибера у дома с коня си. – Зарадвал се младежа и забързал към града, като изоставил стареца.
В града стареца продал смокините, накупил каквото било нужно за дома и решил да види момъкът дали е послушал думите му. Зарадвал се, когато видял, че налбантинът вече му подковава коня. Старецът изчакал още час, за да сподели радостта на младежа, който усърдно удрял с чука нагорещените подкови на наковалнята.
– Е, юнак, – рекъл налбантина – ти си изработи заслужено подковите. Лек път ти желая, а ако се случи нещо с тях, знаеш къде да ме намериш.
Младежът дълго разглеждал подкования си кон. Наоколо тълпата споделяла неговата радост. После се качил на него. Погледнал от високо тълпата. Усмихнал се преизпълнен с щастие. После внезапно дръпнал юздите. Коня се изправил на задните си крака и насмалко да строши главите на по-близко стоящите зяпачи. След това препуснал с коня си насред пазарището. А хората отскачали настрани уплашени. Чак когато изпочупил няколко делви, обърнал две-три сергии и хората започнали да го замерят с каквото имат под ръка, младежът напуснал града, забравяйки обещанието си към стареца. А налбантина поклатил глава и прошепнал на стария човек:

На коня – вран да се качи глупеца,
май му е първостепенна задача.
Но проговори ли, даже и слепеца
ще разбере, че болен е ездача.