Един човек имал нивичка до самият път. Каквото и да посеел, все се намирало някой да обере продукцията му. Нямало как да я опази. Страдал от това, че трудът му отивал напразно. Дълго мислил и накрая решил, да засади шипки. Речено-сторено. Минали две – три години и шипките започнали да дават плод. Е, имало и хора, които обирали част от плодовете, но смелчаците да се бодат в острите им бодли, не били толкова много, та и човекът можел да набере от тях, та да си направи вино или мармалад. С годините засявал  различни дръвчета, които плододавали през различно време от годината и хората вече започнали да не обръщат внимание на шипките, а чакали времето, когато ще оберат плодовете от дръвчетата. Собственикът много добре знаел, че това ще се случи и бил доволен, защото поне шипките вече никой не докосвал и всяка година имал все по-богат урожай. Продавал си виното и мармалада по пазарищата и печелил доволно. Когато синът му пораснал и дошло време и той да се захване с занаята на баща си, попитал:

-Тате, защо не махнеш тези дръвчета от нивата!? И без това хората ги обират и за нас нищо не остава!

-Така е сине, но ако махнем дръвчетата, хората ще посегнат на шипките, от които печелим, а тогава ще загубим повече. Запомни:

Щом разбираш, че загубата е неизбежна,

задръж гневът си и ще бъдеш пресметлив.

Гущерът попаднал в опасност безнадеждна,

опашката си жертва, но пък остава – жив.