Госпожица Цветанка Карпузкова бе от онези мили дами, на чието лице винаги грее усмивка, присъща единствено на пълните хора. Казвам на пълните хора, защото това им чувство за хумор и тяхната лъчезарност вероятно се крият някъде там между гънките от тлъстинки покрили корема . Госпожица Карпузкова, като абсолютно всички жени, на младини очакаше своя принц, но той така и не дойде. Когато достигна възрастовата граница за „стара мома”, очакваше някой, пък можеше и да не е принц, разбира се. Но и той не дойде. Когато достигна средната си възраст, на каквато бе сега, не очакваше никого. Напълно сериозно. Никого. Достатъчно й бе да се наслаждава на преминаващите покрай къщата й мъже. Гледаше ги с очите на човек на изкуството. Разбира се тя не бе човек на изкуството, но пък баща й беше. И то цигулар в операта. Беше наследила от него единствено това, да разбира от музика. Ходеше всеки месец на опера. Втори ред, място номер 13. Един единствен път пропусна да отиде и оркестърът се забави с цели осем минути, за да не пропусне госпожица Карпузкова увертюрата на „Риголето”. Операта бе на две крачки от дома й и това улесняваше много затрудненията, които би имала с транспорта например или запазване чистотата на роклята, с която я познаваха всички от оркестъра. Тази рокля се слагаше единствено за този ден. Дванадесет пъти в годината за по три-понякога четири часа. Разбира се, кройките се променяха в зависимост от промяната на структурата й, но модела си оставаше един и същ. Тази вечер щеше да гледа незнайно за кой път „Риголето”, защото вече осми сезон филхармонията представяше все тази опера. Донякъде бе възмутена от апатичното отношение на диригенти и музиканти, но този път отиваше с една едничка надежда: да зърне пак онзи симпатяга на номер 11, който към средата на представлението започваше тихичко да хърка. Тя го побутваше с крак и той отваряше стреснато очи, покланяше й се извинително и само след пет минути всичко се повтаряше. За нея онази вечер бе по-вълнуваща от самото изпълнение на оркестъра. Сега тръпнеше от желание господинът отново да е там, за да го сръчква от време на време и той най-вежливо да й се покланя в знак на извинение. От дълги години имаше членска карта и можеше да ходи на опера, когато си пожелае. И тъй като бе едновременно и емблематична фигура, можеше да сяда където си пожелае, стига мястото да не бе заето от някой случайно довлякъл се посетител. За нейна радост господинът беше седнал на същото място и най учтиво й се поклони, когато тя седна до него.
-Вероятно имате абонамент за това място? – попита го тя плахо, за да не би с нещо да обиди господина и той да реши да се премести някъде другаде.
-Не, нямам абонаментна карта. Искам да седна до вас. Сядал съм на много места и когато ме налегне дрямка, чувам много лоши думи за себе си. Единствено Вие се държите с мен любезно и предпочитам Вашия недоволен поглед, въпреки, че не съм забелязал такъв, отколкото оскърбителните думи на другите.
-Вероятно работата Ви е тежка и умората Ви кара да се понесете в царството на Морфей?!
-Така е госпожо…
-Госпожица! Госпожица Цветанка Карпузкова.
-Извинете, госпожице Карпузкова, но не предполагах, че такава възпитана и красива жена ще остане без подкрепа.
-Принцът вероятно се е напил някъде и е забравил за къде е тръгнал.
Госпожица Карпузкова сложи ръка на устата си, за да прикрие избилият й от душата смях.
-Извинете ме, но съм си весела по природа и понякога изразявам с думи това, които може би трябва да са само мисли.
-Напротив! Човек трябва да изразява чувствата си. Така изразява истинската си същност. Прикриването на чувствата е измама за другите.
-Съгласна съм с вас.
В този момент диригента вдигна палката, което означаваше „Внимание!” и госпожица Карпузкова успя само да попита:
-Какво казахте, че работите?
-Не съм ви споменал. Аз съм строителен работник.
В този момент оркестърът засвири.
„Работник! – дълбоко се замисли госпожица Карпузкова- Не каза строителен предприемач или технически надзор. Работник! Е, какво от това и те са хора. То, аз като че ли съм нещо! Най – проста шивачка. Живея на лаврите на баща си. Ако не беше той, аз коя щях да съм!? Никоя!.” Последното самопризнание я накара да погледне с умиление строителния работник, който все още не беше заспал.
За първи път госпожица Карпузкова слушаше с досада операта и с нетърпение очакваше антракта, през което време можеха да си поговорят със строителния работник. Как не го попита за името? Ще му вика Рачо, от Рачо Ковача. Пък и ще му отива защото спи, когато най – не трябва. Госпожица Карпузкова изтегли доколкото можеше тялото си назад, така че да разгледа по-обстойно събеседника си. Беше слаб, но вероятно жилав човек.Щом е строителен работник. С малко въздълъг нос, леко прегърбен и тънки, волеви устни. За годините си имаше гъста коса, която беше почти побеляла. Имаше аристократична осанка. Приличаше й малко на цар Борис Трети. Спомняше си, че имаше почти черни очи, което й харесваше. Самата тя бе със зелени очи и мъже със светли очи не понасяше.
Антракта най-после дойде. Светлините грейнаха и някои от посетителите напуснаха залата, за да свършат свои неотложни нужди.
-Госпожице Карпузкова, напускам Ви за кратко. Аз съм заклет пушач и цигара в антракта е най голямото ми удоволствие, когато съм на опера.
Тя го изгледа учудено, но стоически понесе това негово откровение.
-Ще дойда с вас.
-Ако имате доброто намерение да ми проповядвате отказване от тютюна, по-добре си останете на мястото, госпожице Карпузкова.
-Не, в никакъв случай няма да ви агитирам за това. Вие сте си избрали този вреден навик. В моя свят, който беше и на баща ми и на дядо ми, никога и никой не е пушил.
-Жалко! Хубаво е в къщата да мирише на мъж.
-Какво мъжко има в това? Обиждате ме!
-Ако някога ме поканите да Ви погостувам, непременно ще запаля цигара, за да осветя дома Ви.
-Да го осветите?
Госпожица Карпузкова отново се заля с оня спонтанен смях, който заразяваше присъстващите около нея.
-Какъв шегаджия сте господин…
-Приятно ми е! Спартак Дограмаджиев!
-Спартак –почти недишаща от вълнение прошепна името му госпожица Карпузкова.
„Какъв Рачо ме гони мене! Та той има най-хубавото име на света- Спартак. Пък и прилича на него.” Никой не знаеше от къде госпожица Карпузкова имаше сведение за лицето на Спартак, но това беше без значение. Понякога хората си измислят образи на герои, които ама никак не съвпадат дори и с този на писателя, който ги е създал.
-Дограмаджиев ли казахте? Вие да не сте на …
Спартак само кимна с глава.
-Но аз познавах баща ви! Прекрасен музикант!
-Наистина ли?
-Наистина. Бяха приятели с баща ми. Бог да го прости!
-Бог да ги прости и двамата!
-Да, чух за неговата кончина. Много плаках за него.
-Сега си спомням, че веднъж, когато бях на около десет, с баща ми гостувахме в дома на един негов колега. Някъде тук живееше – на центъра. В съседната стая скърцаше на цигулка едно момиче, което забелязах, когато преминавахме през хола. Звучеше като зъболекарски стол. Сигурен съм, че това сте била вие, госпожице Карпузкова.
-Можехте да бъдете малко по-толерантен с окачествяването на моето свирене. Да, навярно това съм била аз.Нямах таланта на баща си.
-Не се кахърете. И аз не получих и капка дарба от таланта на баща си . Лика – прилика сме си.
-Но за сметка на това, аз съм най-добрата шивачка в целия град. Дрехите на всички оперни певци и певици шия аз. Не защото баща ми е бил музикант, а защото имам усет за това. Сякаш съм живяла хиляди години и мога да създам всяка мода през вековете без дори да съм виждала нито една дреха.
-Това си е дарба! Талант! Малцина по света го могат. Вие сте изключение и аз имам честа да познавам и разговарям с това изключение.
-Ласкаете ме, господин Дограмаджиев! Навярно и вие сте талантлив във вашата професия?
-Може да се каже. Проблемът е, че съм перфекционист. Обичам да изпипвам работите, но в съвременния живот никой не търси вече качеството. Всички бързат. Гонят графици, търсят лесна печалба и никой не те уважава за това, че работиш добре. А, добре свършената работа изисква време и усърдие. Кой уважава това?! По-скоро биха те нахокали, че си бавен, че се туткаш и дават излишни пари за надници.
-Вероятно и двамата сме родени не в тоя свят, в който би трябвало.
-И аз често съм си мислил по този въпрос. Вероятно се прераждаме през вековете и ни е трудно да се пренастроим.
-Чувате ли!? Господин Дограмаджиев, концертът е започнал. Боже, как сме се увлекли в този разговор! Сега ще трябва да вдигаме хората, за да заемем местата си.
-Няма да ги вдигаме.
-Как няма!? Ще летим ли!?
-Не, ще си отидем. Ще седнем на някое бистро, ще си говорим и ще се наслаждаваме на звездите.
-Вие сте поет, господин Дограмаджиев!
-Е, чак поет.
-Да, поет с трион в ръка!
И госпожица Карпузкова отново се заля от смях. На господин Дограмаджиев така му се искаше да целуне тези две трапчинки на бузите й, а и устните, които приличаха на разцъфнала роза, но нейните очички го възпираха за това. Знаеше ли той, че същата вечер ще ги целува многократно и ще потъне в бездната на тези зелени очи!? Не, не знаеше! Както и госпожица Карпузкова не знаеше, колко неподозирана страст се е криела в нейната душа и колко крехко е било нейното легло, за да се пречупи на съставните си части именно от тази страст.
А, всичко започна в операта, която и двамата не понасяха.
