Една старица живяла дълго и скромно. Носила си старите дрехи, хапвала от това, що й давала градинката и дори лампата си светвала единствено в минутите преди лягане. Кътала за черни дни. А мечтите й били да види Париж, Айфеловата кула, Лувъра, Монмартр, да се разходи по Шанз Елизе и да изпие един абсент във фоайетата, както бе чела на младини в някакъв булеварден роман. Но минали години и бабата починала. Наследниците, които никога не се интересували от нея, изведнъж се появили от нищото и открили скътани толкова много пари, че преживе старицата многократно би осъществила мечтите си.

Тъй както децата своето постигат с плач,

а възрастните пък ще го спечелят със сръдни,

така душата намира разума ни за палач,

щом не живеем днес, а кътаме за „черни дни“.