До десети клас винаги съм имал отличен по литература. Четях изключително много книги, както художествена, така и енциклопедии и научно-образователна литература. Пишех стихове и бях сравнително добър поет. В гимназията имах един приятел, който бе изключителен, надарен с дарба, която мисля, че аз не притежавах в такова огромно количество. Казваше се Силвий Бекяров. Може би тази конкуренция ни караше да създаваме все по-добри и по-добри стихове. Срещахме подкрепата на учителите, които ни преподаваха и се съобразявахме с техните забележки относно ритъма, строежа, музикалността и смисъла на произведенията, които създавахме. Но в десети клас ни представиха нова преподавателка, която изобщо не се интересуваше от нашето творчество и по никакъв начин не показа, че се интересува от него. И двамата почти моментално от отлични станахме добри ученици. Разсъждавайки върху обстановката със Силвий стигнахме до заключението, че може би това са реалните оценки, които заслужаваме, а отличните преди това сме имали само благодарение на благоволението на преподавателите ни. По-ниските оценки разбира се, не ни отказаха да дерзаем. Е, споделяхме творчеството си само в тесен кръг и бяхме благодарни, на съучениците си, които ни подкрепяха. Преди да завършим, всички бяхме почти сигурни, че Силвий ще кандидатства филология, но уви. Нито той, нито пък аз го направихме.
Минаха близо четиридесет години от онова щастливо време.
Аз продължих да пиша, за разлика от моя съученик. Признанието дойде, когато ме приеха в Съюза на независимите писатели в България. Председателят му, който е и днес, Марин Кадиев, ме представяше пред публиката по телевизията, по сбирки в София, Пловдив, Сливен и други градове. А той винаги е бил един изключително скромен и всеотдаен човек, приел апостолската мисия да открива таланти и да ги представя на публиката. Веднъж отидох у тях по работа. Не си спомням по каква. Постоях известно време и реших да си тръгна. Точно тогава външната врата се отвори и в апартамента влезе онази преподавателка, която дори и не забеляза твореца в нас.
-Любо, да ви запозная – това е дъщеря ми.
-Приятно ми е – протегнах ръката аз. – Може би не ме помните, но Вие ми преподавахте литература в гимназията.
-Съжалявам, но толкова много ученици минават през годините, че малко от тях помня.
-Радвам се – намеси се баща й – Сега вече разбирам коя е причината, за да достигнеш до това майсторство в прозата и поезията.
Не исках да обидя този чист човек, като му открия истината. Но тази история още веднъж ми доказа, че светостта и усета на откривател не се предава от баща на дъщеря, а идва свише.
