Всичко му бе омръзнало. Старостта, лекциите, еднообразието, хората дори самият живот. Надали някога щеше да дочака пенсионирането си. Нужни му бяха още две години. Само старите хора знаят колко много време е това. Спирката се изпълваше все повече и повече чакащи автобуса. Дано да се качи. Никога не бе закъснявал за лекциите си, но знае ли човек, кога ще стане за посмешище. Беше стъпил на бордюра, което му даваше потенциална възможност да е сред щастливците успели да стигнат навреме за работа. И когато автобуса пристигна, човешката маса го пое в прегръдките си и буквално го запокити в отворените врати. Опитваше се да не падне. Движенията му не бяха по негова воля, а подчинени на вълната зад него, която го подмяташе като балон.

– Внимавай бе, главоч!

Беше настъпил някакво момче.

– Извинете. Не е по моя вина.

Момчето се обърна с освирепял поглед. Устата му изкривена от злоба щеше да изрече още нещо нецензурно, но изведнъж се промени в една очарователна усмивка.

– А, господин професоре, добро утро. Извинете, не знаех, че сте Вие.

– Добро утро, Живко. Дори да не знаеш, че съм аз, как ти дава сърце да обидиш непознат!?

Момчето наведе виновно глава, а професора бе запратен от напиращите далеч от него. Не знаеше значението на тази дума. Може би „Главоч“ означава глупак или празноглавец. Не знаеше. След това автобуса пое по начертания си път, а професора се замисли за дребните неща в живота, които могат да преосмислят целият ти житейски път и да променят дотолкова душевният ти мир, че наистина да не ти се иска да живееш. Дори си помисли, че момчето може би е право и той наистина е главоч, който не може да се адаптира към времето и живота. И докато разсъждаваше върху тезата си, че не бе се родил на точното място и в подходящото време, на няколко метра от него студентът от време на време го поглеждаше с изпълнен с омраза поглед и прецеждаше през зъби, може позната за него дума: “Главоч“.