Силата на духа е в смирението му.

-Здрасти, татко. Ти как се реши да дойдеш в града?

Мъжът отвори широко вратата.

-Ха, заповядай. Съблечи си палтото! Затова ли цяла сутрин ти звъня и не ми вдигаш телефона!? Притесних се! Помислих, че се е случило нещо лошо. Знаеш как е при тези разстояния.

-Знам. То, на моите години не знаеш кога ще си отидеш.

- Е-е! Стига говори така! Кажи, какво те води в града? Като знам, че едвам издържаш и два часа в него, направо се учудвам на твоето решение да ни посетиш. Всъщност добре ли си със здравето? Да не би кръвното нещо..?

Старецът свали палтото и го закачи на портмантото.

-Още по-лошо– и с показалеца почука няколко пъти по главата си.

Синът му го погледна изпод вежди.

-Какво искаш да кажеш с това!? Да не би кръвното да те удря по….

-Стига с това кръвно! Психиката ми отказва. Мислите. Може би от годините ще да е. Не знам! Ама спокойствие нямам!

-Нищо не разбирам!

-Ей, мъже, хайде на масата, че яденето ще изстине.

-Татко, хайде да седнем и ще ми разкажеш какво става. Не съм те виждал така отпуснат и вял. Къде отиде офицерската стойка и бойният ти дух!? Трябва някакъв прелом да е обхванал душата ти.

-Позна. Нито ми се яде вече, нито сън ме хваща. Въртят ми се едни страшни мисли и по цели нощи не ме пускат.

-Какви мисли? Седни тук на дивана, ако искаш.

-Ще седна на стола. Ще ме държи в кондиция. Днес е Ден за прошка.

-Да бе, аз от сутринта ти звъня.

-Не ме прекъсвай! Искам да се изкажа и тогава говори. Знаеш ли колко нощи провеждам този разговор и сега е моментът да го чуеш.

Въпреки че яденето изстиваше, съпругата не седна на масата, а стоеше в кухнята. Предчувстваше, че диалогът ще бъде между баща и син, а този свят бе друг, далечен и чужд за нея.

-Много спомени нахлуха в мислите ми последните месеци. Много неща преосмислих. Видях много грешки, които допусках. За някои признавах пред себе си, но не признавах пред другите, а някои разбрах, едва сега, след като са минали много години. Днес е Ден за прошка. Винаги си ми прощавал всичко, независимо какво съм сторил на душата ти. И аз ти прощавах, макар да не е имало за какво.

Синът се опита да каже нещо, но старецът повдигна длан, за да го спре и продължи монолога си.

-Ти беше добър син. Не мисля, че Бог би ми дал по-добър от теб. Но аз никога не съм оценявал това. Винаги съм бил недоволен от теб и сякаш сам търсех причини за моето недоволство. Биех те за слаби бележки. Като тъпан. С колан, с чехъла, с пръчка. Каквото ми падне под ръка. Сега сам се чудя колко жестокост е имало в моето сърце, та да те бия като псе. А ти дори не беше лош ученик. Баща ми никога не ми е посягал, независимо каква беля съм направил. А аз бях и буен, и устат и инат, за разлика от теб. А обидните думи, с които те наричах – чет нямат. На улицата да бях те намерил, толкова нямаше да те накърнявам. Гневът и злобата замъгляваха съзнанието ми, независимо от опитите на майка ти да те спаси от побоищата. Чрез теб исках да осъществя може би мечтите си да станеш офицер и да се гордея с теб. Сякаш това бе най-важното! Колко съм бил сляп! После порасна. Ожени се. Не поиска да живееш в моя дом, а отиде при тъста, Бог да го прости. Това ме вбеси, макар че сега си давам сметка, че и аз бих постъпил по този начин след толкова побоища. Но, не! Обиден, че не остана в моя дом, аз всячески намирах причини, за да те обезлича и принизя достойнствата ти. Във всяка твоя постъпка търсих безсмислието и глупостта. С годините все повече се превръщаше в един недостоен и неблагодарен син, който не уважава родителите си. Дойде времето на промените. Нови партии, нови личности. Аз твърдо държах на моите партии и политици и правех всичко, за да те накарам да гласуваш за тях. Сякаш ти не можеш да имаш собствено мнение. Сърдех се, когато разбирах, че си гласувал за други и дълбоко в мислите си смятах, че не виждаш правилния път и някой те подтиква да гласуваш против моята партия. А аз мразех всички партии, освен собствената и всички лидери, освен тези от моята партия. С една дума, винаги съм се мислил за прав. Може би, защото майка ти, Бог да я прости , беше много добра и се съгласяваше безропотно за всичко, което й налагах. Сега разбирам, колко деспотичен съм бил. То да е само това – с мед да го намажеш. А колко пъти съм обезсмислял труда, който си свършил, а как съм превъзнасял своя труд. А сега виждам как всичко твое е направено здраво и красиво, а моето се руши и умира. Горделивост и самочувствие без покритие – това съм аз. И не е само това. Нима ти позволих да направиш нещо, без да се отнеса критично към него още в зародиш!? Нима ти позволих да направиш нещо в къщата, без да ти прекърша крилете преди още да си полетял!? Колка са тези синове, които през седмица ще изминат сто-двеста километра, за да отидат и видят своите родители!? Малцина са! И това знам, но не оценявам по достойнство. Самият аз не бих го сторил. Знам, че ти си много по-добър баща и това ме успокоява. Не допускай моите грешки! Сега съм дошъл при теб, не за да поискам прошка, защото ти ще ми простиш начаса. А аз не заслужавам това. Глупави традиции. Само, защото е казано, че младите трябва да искат прошка от възрастните и ние вече се мислим за безграшни. Ето, затова съм дошъл при теб: за да ми обещаеш, че никога повече няма да ми искаш прошка на този ден. Срамно е грешникът да прощава на чистия. Обещай ми!

-Ама, тате, какви ги говориш!?

-Обещай ми! Моля те!

Синът се учуди на последните думи на баща си, защото той никога пред никого и за нищо не се молеше.

-Е добре, обещавам.

Лицето на стареца сякаш засия от откровенията и придоби по-свеж вид.

-Соня, хайде идвай, че яденето изстина! Митко, налей една! Всъщност, нали имаш цигари?

-Имам, защо?

-После да изпушим по една на терасата.

-Как така!? Та ти не пушиш повече от четиридесет години!?

-Така ли ще си говорим!? А аз те мислех за свестен син! Я не се дръж така, че да не заприличаш на мене!