-И нищо ли няма да пиеш!?
-Нищо.
Поръчах два тоника, които според мен бяха най-подходяжи за летните горещини. Вгледах се в колегата си, който бе седнал срещу мен. Бе нисък човек, но сега ми изглеждаше съвсем смален. Сякаш нямаше живот в него. Дори мускулите на лицето му не се движеха, когато говореше.
-Ти нещо много си се оклюмал, бе Иване!? Какво ти става!?
-Не мога да свикна. Тежко ми е.
Не го запитах, за какво му е тежко, защото знаех, че ще излее мъката си. Винаги съм бил от тези хора, на които всички се доверяват и изливат болката си си. Така, че умението ми да запазвам мълчание и да не задавам излишни въпроси, често открехваха портите на сърцата и даваха почва за откровения.
-Знаеш ли, когато ме поставиха пред дилемата:„Или в Пловдив, или си подай молбата за напускане!”, за малко да не получа инфаркт. За близо шестдесет години, сам да съм напуснал Сливен най-много пет пъти и то за ден-два. Много съм носталгичен. Та аз ако не съм до задника на жена ми, все едно не съм жив.
-Стига бе! – Опитах се да разведря обстановката.- Ти си първия, който си признава, че обича жена си.
-Обичам ли!? Аз я обожавам. Тя ми е най-добрият приятел и без нея, аз се чувствам като болен.
-Наистина ли бе човек!? –Зададох му този въпрос, защото не вярвах, че може да съществува любов, след близо четиридесет години брак.
-Истина ти казвам. А откакто се родиха и внучетата, вече сам наистина болен. По цели дни си мисля за близките и за мъниците. Как са? Живи ли са, здрави ли са? Ще ти кажа и още нещо: понякога, когато се прибера в квартирата и рева с глас. Като малко дете, което е изгубило майка си. Крия се от съквартиранта, но понякога, когато е там, отивам в банята, пускам душа, за да не чува и плача, докато ми олекне. А зимата, когато се разболя внучката, насмалко да тръгна към Сливен. През час се обаждах в къщи, за да разбера как е. Знаеш работата ни иска спокойствие. Бързането и разсеяността, водят до злополуки. А моите мисли там- при семейството. Как са? Добре ли са? Още не мога да разбера тази тяхна никаква политика на тези австрийци. Защото според мен, тази политика си е най-обикновено унищожение. Унищожение на личността, семейството, съграденото години наред, приятели, начин на живот и прочее. Човек се ражда войн, той не става такъв с годините. Той може да стане единствено наемник, еничар. Война е винаги отговорен, изпърнителен и милее за това, което е изградил или постигнал. Аз съм бил винаги войн. Когато съм работил, съм го правил така, че да се радвам на труда си. Никога няма да го направя през пръсти и да се срамувам от направеното. Творя, разбираш ли? Така съм и в семейството и навсякъде в живота. Тези, които не творят са еничарите. Те си остават такива до смъртта си и полза от тях никакава. Австрийците също са еничари. Купиха предприятието и си мислят, че като собственици са войни. Не, те нищо не са създали! Напротив, разрушават! Но, те както и останалите еничари, никога няма да го разберат, защото всичко правят само за пари, а когато правиш нещо само за пари си наемник. Ти не твориш. Три години ми остават до пенсия. Ето, на шестдесет години съм почти., И на тези години трябва да намеря мястото си в друг колектив, когото не познавам, да пасвам характера си спрямо другите. Никой не ме познава. Тепърва трябва да се доказвам. Пред кого и за какво!? До мен ли опряха!? Ако напусна, къде ще отида!? Кой ще ме вземе!? Снахата е двадесет и пет години и вече половин година не може да си намери работа, та мен дъртият ли ще вземат!? Винаги съм бил отговорен в работата си и изпълнителен. За толкова години никой, никога не ми е правил каквато и да е забележка или пък порицание. Толкова ли са безсърдечни и жестоки, тези…българи ли са, австрийци ли, вече и аз не знам, та да не се заинтересуват изобщо от човека: какво е дал, какво е загубил от себе си, за да се изгради тази система. Купуват, стават господари и ти изведнъж си никой. Идва пренебрежението и презрението. Чувстваш се роб. Човек без лице, мисли и идеи. Поне някога можеше да отидеш и при генералния директор и да му кажеш това, което си мислиш. Сега не те допускат при тях, дори и да имаш преводач. Трябва да знаеш немски. Защо бе аланкоулу!? Като си дошъл в България, научи български! Защо хиляди хора трябва да учат немски!? Ама чорбаджии!? Можеш ли да кажеш нещо!? Я си отворил устата и изхвърчаш!
Ванката бе свит, тих и спокоен човек. Поне така ми изглеждаше. Но днес го виждах в друга светлина. Вероятно душевното му равновесие бе разклатено и бушоните гърмяха от пренапрежение.
-Шест месеца вече съм в Пловдив, но не мога да свикна, нито с града, нито с хората, нито с липсата на близките ми. Ако на Запад, онези зарязват децата си на шестнадесет години и изобщо не се интересуват живи ли са, здрави ли са, ние не сме така. От друг сой сме. При нас семейството е свято нещо. Развода се приема тежко, а да изоставиш децата си е почти немислимо. Та за какво живея аз, ако децата ми не са покрай мен!? Щял съм да ходя по почивки из Бахамите и да си гледам живота! Това ли е най-великото, което може да роди бедната ви душа, западняци!? Жестоки, егоистични и надменни хора са, да знаеш! Не случайно войните винаги започват от тях. Те не обичат никого, освен себе си.
В очите му напираха сълзи на отчаяние и безсилие. Мачкаше шапката в ръцете си, сякаш искаше да излее целият си гняв върху нея.
-Месец, след като ме пратиха в изгнание, на моето място назначиха племенника на началника. Нали нямаше места, та затова ме заточват!? Как изведнъж има!? И то точно за него! Жестока работа. Смяташ ли, че това са човеци, Любо!? Имам чувството, че само носят човешки тела, но тела без душа. Много такива има, да знаеш. Времето ли е такова, ние ли мутираме, ама сякаш се размножават не с дни, а с часове. Ти пишеш, че всички имат души, ама не е така. Някои нямат, а и не знаят какво е това. Натягат се, сякаш са собственици на EVN, унищожават всичко около себе си, за да се качат на по-високо ниво и да назначат около себе си, ако има как цялата рода. Страшно е. Страшното е, че всичко, което сме градили, сега се унищожава от некадърници. Знаеш, енергетик се става минимум за петнадесет години, а сега всеки месец назначават по петнадесет експерти с по три години стаж в системата. Какви експерти може да са това!? Просто мамините синчета. Но какво можем да направим!?
Не му отговорих на въпроса, защото той много добре знаеше отговора. Отпи малка гладка от тоника и каза:
-Убиха ме, Любо, убиха ме!
-Стига де! Не го приемай толкова фатално. – Опитвах се да го успокоя. – Ето половин година мина, остават още две и половина и си при своите. Иска се малко сила и вяра.
Ванката само поклати глава и повече не продума.
Половин година по-късно, разбрах, че е починал от скоротечен рак.
