Детските фантазии в ръцете на писателя, стават истина за поколенията.

На дядо ми викаха „Героя”, а на цялото му семейство и наследници „Героите”. На мен като най-малък, съответно „Малкият герой”. Винаги съм се чудил какво геройство е направил дядо, но от игри все не ми оставаше време да го попитам. Тъй като беше рибар, си представях как се бори с петметрови акули и огромни октоподи с очи като капаци на боклукчийски кофи. После си представях как огромни вълни преобръщат лодката му и той се мъчи да я обърне отново, но вълните пак я обръщат и така няколко пъти, докато дядо ми решава, че най-добре ще е да доплува до брега, който изобщо не се вижда. Когато достига брега, цялото население на града го посреща с музика и възгласи: „Герой” „Браво на героя”.
Веднъж като си плетеше мрежите в двора, реших да го попитам, защо му викат така.
-Какво да ти кажа, Любчо. Бях свършил работата на лозето и реших да се прибирам. Оставих каруцата там, защото трябваше две циганчета да разхвърлят цацата в редовете.

Колкото и изненадващо да ви звучи, така беше. В тези “бедни” и “гладни” години се хвърляше цаца по лозята, вместо тор, защото не струваше нищо, а и кой ще ти купува цаца, когато имаше в изобилие калкан, карагъоз и лефер и то на цената на днешната цаца. Когато след години разбра, че по бирариите се продава цаца, изпадна в ужас.

” Горко на страната ни!” –каза той.”- Щом и цаца започнахме да ядем!?” В онези години гроздето се събираше от края на Октомври. Никой не го пазеше. По неписани, но човешки закони, никой не посягаше към чуждото. Вратите на домовете не се заключваха и бе дори срамно да се прави това. Сякаш се съмняваш в съседа си, като го вършиш. А гроздето ставаше като стафида, виното пък гъсто като зехтин и повечето го разреждаха по стар тракийски обичай. Когато свърши гроздобера, собственикът съобщаваше това на всеслушание, така че и бедните да могат да си съберат баберек. Стопанинът оставяше десятъка си на полето и сиромасите събираха: дини, грозде, царевица, слънчоглед, изобщо всичко, което е оставено там и повечето не бяха гладни от нямане, а от мързел. И всичко това се правеше пак по онези неписани, но човешки закони. Та да продължа с дядовия разказ.

-Вече наближавах града, когато запука такъв дъжд, че не се виждаше на десет метра. Нямаше къде да се скрия и се намокрих до костите. После продължих към къщи. Както казват: Мокър от дъжд се не бои”. Като ме видяха така бодро и смело да крача в дъжда, отляво и отдясно започнаха да ми викат: „ Браво, Кочо, ти си герой” „ Я го вижте Кочо! Не му пука, че вали. Какъв герой”. И така ми излезе прякора.
Изпаднах в ужас. Как да кажа на приятелите си тази истина. Та те щяха направо да ми се подиграват.
-А аз помислих, че е заради войната. Че си ги бил германците!-опитах се да откопча някоя по-правдоподобна теория.
-Бил съм ги аз. Край Драва като ни заобградиха и като ни запукаха от всички страни, се изпокрихме като мишки кой където види. Много от нашите избиха. Помня как един царски офицер искаше да заеме мястото на едно войниче, което се бе скрило зад един камък. Офицерът крещеше да се махне от там. А това означаваше, че момчето ще отиде на сигурна смърт. То се обърна и просто го разстреля. Имаше и други подобни случаи. Добре, че дойдоха руснаците и ни спасиха, иначе щяха да ни избият всичките. Ама ти защо не ходиш да си играеш, ами си се лепнал при мен. Хайде, бягай.
Лесно му беше на дядо. Разправя ги едни…сам не си вярва на думите, а иска аз да му вярвам. Но когато се събрахме с другарчетата, бях вече подготвен и когато започнах да разказвам, ме гледаха с ококорени очи и слушаха с възхищение.
-И точно, когато всички били отчаяни, дядо нарамил една картечница, преплувал Драва и като ги зачесал от оная страна, немците започнали да се предават по цели дивизии. А като разбрали пък руснаците какво е направил дядо, запрашили направо към Берлин. Разпределили си задачите, руснаците ги трепели на север, дядо на юг. Та, затова му викат „Героя”……