Знаеше, че рано или късно това трябваше да се случи. Усещаше кръвясалите погледи на глутницата. Сякаш се забиваха като зъби в плътта му и той не им се сърдеше за това. Много зими минаха и колкото повече остаряваше, толкова повече пречеше в лова, а и вече почти не си спомняше, кога за последен път бе повалял животно, пък дори и заек. Като водач и той бе правил същото, каквото трябваше да стори и синът му с него. Вече много зими наследникът му бе новият водач и от него се искаше само едно – глутницата да оцелее до пролетта. А това ставаше все по-трудно, защото дивечът намаляваше с всяка зима, а и студовете ставаха все по-жестоки.
Трудно му бе да вземе това решение, защото му се искаше отново да види пролетните пъпки, да чуе ромона на поточетата и нежните песни на птичките. А и синът му… Колко горд бе, когато в жестока битка той се наложи като водач и поведе останалите вълци, като че ли винаги е бил такъв. Бе силен и интелигентен! Гордост за всеки баща! Нима това щеше да бъде последната им зима заедно? Трябваше да се примири.
Синът му все го отбягваше, сякаш не искаше да се случи това между тях. Но познаваше баща си. Знаеше, че някой ден той сам ще дойде при него и това щеше да бъде краят. Вълците никога не забравяха саможертвата на дедите си и често навестяваха заровените им кости, сякаш молеха за прошка.
Старият вълк напълни устата си със сняг, изчака го да се стопи и отпи бавно. Погледна грейналата луна и небето, пълно със звезди, сякаш излезли специално за тъжното представление, което предстоеше да се състои и тръгна към сина си. Снегът тихо скърцаше под лапите му. Все още можеше да се открият следи от предишното му величие. Въпреки че почти го наближи, водачът не направи нищо, за да се разбере, че забелязва действията му, въпреки че би открил и мишка под снега. Старият вълк леко го докосна с муцуната, сякаш го целуваше за последно и се обърна по гръб пред него. Водачът проточи вой, а след него и останалите вълци, сякаш искаха по този начин да изкажат последно сбогом на стария вълк. Внезапно водачът сграбчи откритата шия на баща си и започна да го души. Въпреки че старият вълк издъхна за минута-две, водачът продължаваше да стиска и да стиска, все едно искаше да бъде сигурен, че няма да му се наложи да повтори всичко това отново. После се отдръпна и наново нададе протяжен вой. След което обърна гръб на стария вълк, сякаш даде разрешение на другите вълци да се нахранят. С тялото му глутницата щеше да преживее още седмица-две, а до тогава можеше и да имат късмет с храната. Водачът тръгна нанякъде в мрака. Въпреки че и той бе много гладен, дори не си помисли да се присъедини към останалите. Не се и обърна да види какво става със стария му баща.
Тази нощ вълците спаха спокойно въпреки неспирния вой на водача.