Чакалите наблюдаваха стадото отдалече. За да не ги подушат кучетата, бе застанали срещу вятъра. Въпреки, че пролетта беше настъпила, дърветата не бяха се разпъпили,а тревите бяха все още ниски. Това им позволи да забележат как една от козите се отдели в ниските храсти. Чакалите разбраха защо. Щеше да ражда. Не след дълго козата се изправи и потърси с поглед стадото, но то бе вече доста далеч. Тръгна бавно към него, като побутваше клатушкащото се новородено по задницата. Чакалите знаеха, че е настъпил момента. Бързо и незабелязано преградиха пътя на козата. Тя знаеше, че е в опасност и жално заблея, като продължаваше да гледа в посока на отдалечаващото се стадо. Късно вечерта козарят чу жалното й блеене пред кошарите. Разбра какво се е случило. Укоряваше себе си, за своята немарливост, но все пак бе доволен, че козата бе останала жива. Прибра животното в обора, където то цяла нощ отново и отново преживяваше неравната борба, която водеше за да спаси малкото си, както и болката, която я сломи, когато зъбите на хищниците разкъсваха малкото телце.